17.06.2008 г., 6:08 ч.

Стаята 

  Проза » Разкази
649 0 0
3 мин за четене

Стаята

 

Не знам как съм дошла тук. Нито пък помня живота си отвъд това място. Не знам дали има нещо отвъд тези стени или може би наистина това е целият свят. Или поне моя свят.

Седях на земята в един от ъглите и гледах към сивите стени – гладки и студени. Светлина имаше, но тя идваше от една единствена лампа горе на тавана. Толкова високо, че никога нямаше да мога да я достигна. Тя бе всичко за мен. Вечна, постоянна. Единственото нещо, което излъчваше топлина в този мой малък свят.

В стаята имаше и една врата. Едното нещо в този мой малък свят, което не бе в сиво. Изглеждаше стара, изработена от дърво, но на много места цветът бе избледнял, а самата повърхност издраскана. Бравата бе направена от метал, обрисувана със странни форми. И макар че изглеждаше голяма пролуката за ключа бе малка.

Но аз нямах този ключ, за да бъда сигурна.

Дори не знаех дали вратата е заключена или не.

Не смеех да се доближа до вратата, защото тя бе нещо различно. Боях се, че дори и да я докосна тя ще изчезне и светът ми завинаги ще бъде изолиран. Или още по-лошо – можеше да се отвори и там да нямаше нищо. Не знаех какво мога да очаквам, не знаех на какво мога да се надявам. Никога преди не бях ходила там. Никога не съм била част от този свят там, отвъд просторите на стаята.

Плашех се при самата мисъл за това място и то точно защото то бе нещо непознато.

Но колкото и да се прашех частица от мен копнееше за него. Достатъчно бе само едно докосване, един натиск от страна на ръката ми и щях да разбера. Надеждите ми и страховете ми бяха силите, който ме възпираха. Те бяха толкова силни, че и в двата случая нямаше да издържа.

Не знаех какво значи самота, но я чувствах. Тя ме изпълваше. Беше като тежест върху гърдите ми, непозволяваща ми да дишам спокойно дори за миг. Беше като малка игра, неспособна да ме убие, но вечно напомняйки за съществуването си.

Може би щеше да е най-добре да остана завинаги в тази стая. Все пак това бе светът, който познавам и макар и да го мразех, аз го и обичах. Нямах нищо друго освен него.

Но също както и в този студен свят има място за топлината на лампата, така и в душата ми има място за малко надежда, че един ден някой ще открие ключа към моя свят и ще ме освободи. Представям си как вратата ще се отвори и оттам ще се появи фигура и да протегне ръка към мен. Не знам как изглежда, нито мога да си го представя. Може би никога няма да дойде или още докато си мисля това едно прищракване ще разбие стените на тишината и вратата бавно ще се отвори?

Колко е дълга вечността?

Дали ще трябва сама да разбера какво е да потънеш в самотата на тишината?

© Диляна Неделчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??