А новината не беше вече никаква новина. Просто имаше един норматив за рибаря, една браздица, в която ако духнеше малко по-силно вятър, и на водата щеше да му се изпише. А тя беше ясна и проста. С това си на пръв поглед дребно деяние Мусолини се беше изложил пред себе си, пред стопанството си, и пред рибарското съсловие. Ясно му беше, че клюката ще пламне за нула време, ще се разнесе като миризма от изгоряло и после нито ще гледат с добро на него, нито лесно ще забравят. Като нищо, вече можеше да е станал за посмешище пред колегите си, затова сигурно не помръдваше от земята. Знаеше, че не става дума за няколко парчета шаран, а за етика. Етика, която сам беше осъждал неведнъж. Полакомил се беше да изкара някой лев, но това колегите му едва ли биха разбрали.
- Какво става, Мусолини? – попита го моят приятел.
Рибарят отмести очи от небето и ни погледна. Очите му воднисти и зеленикави като на земноводно, с малки, червени нишки, сякаш ни проучиха хладно и пак се отместиха от нас.
- Кажи, де, ...