11.08.2013 г., 16:11 ч.

Страдание 

  Проза » Други
775 0 2
1 мин за четене

Виждам погледа ù, с който те облива - топъл, нежен, влюбен, очакващ. Очите, с които аз никога не те погледнах. Изразът им, който винаги съм криела и продължавам да крия, защото не ми се иска да призная дори пред себе си, че бих ти дала тази сила да избереш дали да ме погледнеш по същия начин или да обърнеш глава. В този момент все още я наблюдавам, денят, в който ви видях заедно за първи път. Иска ми се да избягам, но съм като вкаменена, не мога да помръдна дори част от тялото си. Водя вътрешна борба, сърцето ми крещи и ме зове да побягна в неизвестна посока, далеч от гледката, която го убива, но тялото ми сякаш не се е наситило на страданието и не помръдва. Хората около мен говорят, но думите им са далечен шепот, защото чувам единствено гласа на страдащото си сърце. Ти ще си слепец - никога няма да видиш този пламък в очите ми, скритият им израз и ще си глух за воплите на душата и сърцето ми. Но има ли значение? Аз съм просто един страничен наблюдател - преди важна част, а днес лице от тълпата. Сама избрах да се отдръпна. Не знам дали е грешка, но вече е късно да обмислям решенията си, защото не мога да променя нищо. Сега се моля само да я погледнеш така, както тя те гледа - с всичката тази отдаденост, светлина и красота, за да не изпита тя това, което аз крия все още зад усмивката си - безкрайната тъга и разочарование.

© Тя Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??