19.08.2009 г., 13:37 ч.

Страх 

  Проза
655 0 0
3 мин за четене

СТРАХ

 

            Вървя под такта на падащата вода и мечтая за морето. Под светлината на карбидната лампа, едва виждам следващия завой на галерията. Ще работя на скрепера. Две ръчки командваш и това е. До вчера бях на проходка, като помощник-миньор. Имах задължение да задържам бургията към скалата, докато влезе в нея. Всички майстори започваха да бурят на сухо. Само моят Бечо - бях му измислил прякор - пускаше вода. Аз, с моите метър и шейсет, едва достигах горния край на галерията, качен на някой сандък. Като пуснеше водата, тя потичаше по изпотеното ми тяло. Ужас! В рудника температурата достигаше до четиридесет градуса, а водата - два-три. Изпуснах бургията. Бечо, или Дечо, имаше къдрава коса и лице на овца. Тялото му имаше форма на двукрил гардероб - колкото беше як, толкова и тъп. Той ме сграбчи и залепи на върха на галерията. ”Тук  ще държиш”!  След това ме подхвърли като пале. На мен ми причерня, грабнах парче дъска и така го цапардосах, че той избля, проснат на земята.

Бригадирът набързо ме изпрати навън, да го чакам. След това започнаха едни обяснения, едни заплахи. Най-накрая бях вкаран в кабинета на партийния секретар, който ме стрелкаше през очилата си. До него седеше началник-рудника, огледа ме от глава до пети и занарежда:

- Разбрахме всичко - и Дечо има вина, но твоята е двойно по-голяма - не стига, че си му сложил прякор, ами щял си да го убиеш. - До него се закашля партийният секретар:

- Ти и на мен си лепнал прякор, сега всички ми викат Шерифа. Даже и жената го знае. Решихме да те преместим на друга работа, ще станеш скреперист на металозалежа. Заплатата е същата, даже по-голяма.

Номерът беше, че по план трябват метри изкопана проходка и процентно метално съдържание. Всеки рудник имаше своя металозалеж и го криеше от по-горните началници. Метало-залежът представляваше широка рудна жила, понякога с площ на волейболно игрище. За да не създавам главоболия на ръководството бях натоварен с тази работа.

Сутринта ме извика началникът, даже и кафе ме черпи. Получих от него подробен инструктаж, на края каза:

- Умната, без приказки, наш човек си вече! Иди при председателя на профсъюза ще получиш карта за море!

С тези щастливи мисли в главата не усетих, кога стигнах до металозалежа. Включих прожекторите. Отпред грейна звездно небе от руда. “Кеф, братче, все едно си на дискотека.” Включих скрепера, а той затанцува напред и назад, като заграбваше по някоя купчина руда и я докарваше до разтвореното гърло на комина. Чуваше се бумтенето на падащите късове, които сякаш биеха барабани по дървената обшивка надолу.

Изведнъж ме хвана шубето, от тавана западаха ситни парчета руда. Бързо се успокоих, скреперът беше хванат за здрава скала отсреща. Над мен висеше гранитна козирка.

За всеки случай оставих скрепера на отсрещната стена. Посегнах да го изключа, но отгоре заваля дъжд от рудни късове. И - бум! Прожекторите паднаха. Наоколо настана мрак. С трепереща ръка затърсих карабитката, като засвятках със запалката. Пламъчето на лампата освети пропадналия пред мен металозалеж.“И о, ужас!” В най-отдалечения край от мен, засветиха едни големи очища, нещо вълнесто изрева с глас от ада.

Сигурно от повърхността на земята е пропаднала някоя мечка. Както си мислех за това, краката ми вече не стъпваха между релсите, а сякаш летяха. Зад мен се чуваше туп-туп. Някой ме гонеше. С настръхнала от ужас коса бягах най-бързия си маратон в живота. След един завой блеснаха светлините на асансьорната клетка. Двама извозвачи товареха вагон с руда. От устата ми излизаха неразбираеми звуци. Засилих се и - хоп - във вагонетката. Тогава извиках - Мечка! - Изумен, чух гърлен смях, погледнах назад и - какво да видя. Черен като дявол, изплезил език, с кървящи от страх очи блееше овен. Извозвачите гледаха мен, после овена и викаха, колкото им глас държи: - Мечка!...

Скочих обратно от вагона и грабнах коча за рогата. За секунда беше под мен и, ръмжейки, го притиснах към земята. Сякаш победих страха си. Вързахме овена и отидохме обратно до метало-залежа. Там намерихме още две овце със счупени крака. Прибрахме и тях. От овцете си направихме банкет. Овчарят си получи овена, като го предупредихме - където е пропаднало, да не пасе овцете.

Оттогава ми викат “Мечката”.

 

 

© Мимо Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??