Никой на този свят, та дори и извън него, не би могъл да ме убеди, че съществува човек който НЕ се страхува от тъмното. Всеки се страхува от тъмното, без значение дали го осъзнава или не. Ако зададеш някому въпросът „Страх ли те е от тъмното“, и ако той мигом ти отвърне „Глупости, какво би ме накарало да ме е страх точно пък от него?“ най-вероятно лъже. Не най-вероятно, а направо стопроцентово си ви пързаля.

Нека започнем от начало обаче. Всяко едно дете се страхува от тъмнината, защото тя е едно голямо неизвестно. Не знае какво има там. Просто пуста тъма през която погледът просто не минава. Тя съдържа краят и началото. Всички спектри на светлината. Всички познати и непознати звуци, а едновременно с това всичко и нищо. И когато на това дете се наложи да се пребори с тъмнината, като например да пресече дебрите на стаята си, за да стигне до коридора и да отиде до тоалетната, въпреки цялата сила която събира (а тя никога не е достатъчна), всичко накрая бива решено в яростен спринт и затръшване на куп врати зад него.

И вие сте били така. И аз съм бил така. Всички сме били така, защото онзи див, необуздан страх се промъква бавно и постепенно през годините, от ранната детска възраст, та чак до края. Винаги е там, в някое скрито и тъмно ъгълче на съзнанието ви, и винаги ще си бъде там и ще чака своя миг, когато ще изпълзи със страшна сила.

Още помня онзи ден, преди много години, когато си лежах в сигурното укрепление на моето легло, увит като пашкул в топлите обятия на дебелите завивки, докато навън в яростно кресчендо се извиваше жестока гръмотевична буря. А най-ужасното от всичко беше това, че щорите на прозорците бяха вдигнати и аз наблюдавах огнените езици на мълниите, докато шибаха със невиждана сила всичко. Гледката бе красива и смразяваща. Със всеки един оглушителен тътен, сърцето ми сякаш прескачаше удар. Всеки един трясък се просмукваше под кожата, и ехтеше болезнено чак в костите ми и нещо в мен се пречупваше със всеки топовен снаряд. Нямах сила да стана и да сваля щорите. Онзи див, първичен изблик на страх ме бе оковал в студените си лапи и ме приковаваше за леглото. Не ми даваше да помръдна. Единственото което можех да направя, бе да седя и да гледам със свита душа, как мълниите прескачаха по небосклона и се кривяха в ехидни усмивки, все едно ми се присмиваха за слабостта.

Ослепителна светкавица разцепи небосклона процеждайки кривите си пръсти и така освети квартала, че можех да преброя покривите на къщите. Отново мощен трясък, който разтресе въздуха, а после миг затишие. Сетне, друг далечен тътен, чийто грохот се прокрадваше страшно в стените на сградите и сковаваше душата. Постепенно вцепенените ми крайници сякаш се наляха с кръв и вече можех да се движа. Бе настъпил момента в който можех да стана и бързо да сваля щорите. А може би това бе моята най-голяма грешка...

Събрах смелостта която ми бе останала, а тя бе в изключително оскъдно количество, отметнах завивките и станах. Крачка. Две. Три. Стъпвах на пръсти, защото не знаех какво можеше да настъпя. Не знаех какви ужаси можеха да ме дебнат скрити под мастилените сенки на мебелите. Осъзнавах, че бях напълно сам в стаята, но умът ми вилнееше със всякакви сценарии, които ме ужасяваха, сякаш тъмнината го провокираше и той искаше да блесне със всичко на което бе способен. Още една крачка. Бях на финалната права. Чуваше се свистенето на вятъра и как клоните на дърветата стенеха под напора му. Пресегнах се за въженцето което кротко си висеше и очакваше да бъде дръпнато. В следващият момент нов стълб от светлина разпори с мощта си небето и падна само на няколко къщи от моята. Светлината така ме заслепи, че в мига в който изчезна, имах чувството, че ослепях. Отново тътен с мощта на няколко килотонна бомба. Душата ме болеше, сякаш някой я бе застрелял от упор. Вятърът продължаваше да вие. Дърветата крещяха. Въздушните маси запратиха нещо по прозореца ми с трясък. От скоростта с която нещото удари стъклото се образува малка искра, но достатъчна, че да озари очертанията на лице което стоеше на моята тераса и ме наблюдаваше докато седях полупресегнал се с ръка към въженцето на щората. Моментът трая няколко хилядни от секундата, но на мен ми се стори като цяла вечност. Нямах сили да помръдна. Лицето ме наблюдаваше с лека, ехидна усмивка застинала на него. Присмиваше ми се. Очите му – впити в моите, сякаш очакваха да видят какво щях да направя. Отново светкавица, а сетне стенанието на природата ме запрати с бяг отново в леглото, треперещ от страх и със сълзи на очи. А на вън вече нямаше никой.

До ден днешен ме е страх от тъмнината. Дори сега, когато вечерно време ми се налага да извървя краткото разстояние от колата до входа на блока и ако се случи така, че лампите наоколо да не работят, умът ми сякаш се връща отново в онова място от детството. Стаята. Бурята. Трясъкът. Кривите усмивки на природата и погледът на Лицето. Сякаш се отваря отново онази тежка, обвита в паяжини и засипана с прах врата и през парадният вход с грозна стъпка излиза онзи първичен ужас който започва бавно, но настъпателно да те изпълва докато накрая не те накара да побегнеш за да си спасиш кожата - от нищо или от всичко…

Ами ти? Страх ли те е от тъмното?