В предишния епизод: Лили и Стефан малко се скараха заради нападение над годеницата на брат ѝ. Въпреки това, Стефан ѝ прости и двамата пяха заедно в подлеза на метрото, където той обикновено свири.


Глава 6

            Взирах се в земята пред краката си, когато пред очите ми се появи шише минерална вода. Вдигнах очи – Стефан ми го беше купил от магазинчето в подлеза, защото го бях попитала за вода. Не бях усетила кога беше отишъл и кога се беше върнал, завладяна от мислите си. Взех водата с благодарност и отпих щедра глътка. Стефан приседна до мен.

            – Мисля, че няма да пея повече за днес – казах, осъзнавайки, че бях отвикнала от пеенето и малко бях загубила тренинг. Стефан ми кимна.

            – Искаш ли да се разходим?

            Погледнах го. Когато пеехме, сякаш бяхме само аз и той. А сега покрай нас имаше толкова много хора, минаваха, говореха си, шумяха. Как беше възможно, когато пеехме, всички да изчезваха от полезрението и съзнанието ми?

            Станах от мястото си и пооправих косата си, просто за да правя нещо с ръцете си. Той прибра китарата си в калъфа, като преди това събра парите.

            – Имаме сто лева – обяви той и аз го зяпнах.

            – Н-нима?

            – Да – той сви рамене – половината са за теб.

            – Не, задръж всичките, аз само ти помагах.

            Той изсумтя и се зае да брои парите отново, след което ми подаде една част от тях.

            – Петдесет лева за теб – каза настойчиво – ще си купиш някоя рокля.

            Преглътнах коментара, че роклите ми струваха много повече от петдесет лева. Не беше нужно да създавам напрежение, рекох си. Тръгнахме двамата със Стефан да се разхождаме.

            – Нали не ми се сърдиш за вчера, все още? – попитах, след като повървяхме малко в мълчание.

            – Не съм сърдит – каза – обаче… ти трябва да ми се реваншираш, че ме нарече "мангал".

            Намръщих се. Два човека, с които се разминавахме, ни изгледаха.

            – Как да се реванширам?

            – Като ми потанцуваш в скута – каза и аз цялата почервенях. Прииска ми се да му зашлевя шамар, а той се разсмя на реакцията ми. – шегувах се, Лилия!

            – Шегуваш се ти друг път! – скарах се аз – иска ти се.

            Продължихме да вървим, като музикантът не каза нищо за известно време и вървеше замислен. Слънцето жарко печеше над главите ни, въздухът бе тежък и задушен. Усещах, че се потя и че ми е доста дискомфортно. Трябваше ми сянка, помислих си отчаяна и погледнах към Стефан, който изглежда не се впечатляваше от адската жега.

            – Много ми е горещо – оплаках му се – искам да отида някъде на сянка.

            Той хвана ръката ми и ме задърпа лекичко към една сянка под едно дърво. Усещах как главата започваше да ме боли. Скрих се на хладно и срещнах погледа на Стефан.

            – Времето е опасно – казах – сега ме боли главата.

            – Имаш ли нужда от лекар? – попита ме той, разтревожен. Видя ми се симпатичен, така втренчен в мен.

            – Не, ще се оправя.

            В далечината прозвуча ехо от гръмотевица и аз вдигнах очи към небето, озадачена. От всичкото жарко слънце не бях си помислила, че може да има буря. И бурята всъщност бе съвсем до нас, максимум до десетина минути щеше да завали над главите ни. Намирахме се недалеч от мол София, затова предложих да се насочим натам, преди да завали.

            – Страх те е от малко дъжд? – попита ме мъжът – не искаш ли да те охлади?

            – Ами китарата ти?

            – Тя е в калъф, който не пропуска вода.

            Загледах се в очите на мъжа.

            – Искаш да останем тук и да чакаме бурята? – попитах.

            – Защо не?

            Той седна на бордюра и запали цигара, докато ме наблюдаваше изучаващо. Бурята отново проехтя. Косата ми щеше да се развали. Гримът ми щеше да се разтече. Мургавият мъж ме гледаше.

            Измъкнах телефона от чантата си.

            – Съгласна съм – казах и му подадох устройството – би ли го прибрал в калъфа с китарата, да не се намокри? Но си сигурен, че калъфът е водонепропусклив?

            – Напълно сигурен съм – каза и взе телефона ми, пъхна го при китарата и закопча ципа. Първите капки дъжд докоснаха кожата на лицето ми. Беше ми адски горещо. Погледнах към белите маратонки, които днес бях обула. И тогава заваля.

            Тежките капки дъжд бързо проникнаха през косата и дрехите ми, подгизнах буквално за секунди. Стефан стана от бордюра и дойде пред мен с усмивка на лицето. Дъждът се стичаше по красивото му лице. Засмях се, изведнъж изпълнена с някакъв странен ентусиазъм. Дъждът валеше и вече изобщо не ми беше неприятно горещо.

            Стефан започна да ме гъделичка и аз съвсем се разсмях, опитвах се да му избягам и краката ми плискаха в бързо образуващите се локви. Той ме хвана през кръста и ме завъртя, а аз писках от веселие. Изведнъж се оказах лице в лице с музиканта, прекалено близо до тялото му, а ръцете му седяха на талията ми. Кога ме беше хванал така? Смехът замръзна в гърлото ми, докато се взирах в тези черни, толкова черни очи.

            Сърцето ми се разтуптя. Бях прекалено близо до него. Дъждът продължаваше да ни залива, измивайки всички притеснения от душата ми и ето че отново бяхме само аз и той на целия свят. Съзнанието ми изключи преминаващите по улицата коли, гръмотевиците над главите ни, притичващите да открият подслон хора. Вятърът проникваше през подгизналите ми дрехи. Ръцете на Стефан ме придърпаха по-близо до тялото му. Какво правех? Гледах го в очите и сърцето ми изгаряше от непознати ми емоции. Той се усмихна леко. Дръпна ме още по-близо, без да прекъсва очния контакт.

            – Ще ме целунеш, нали? – прошепнах, въпреки че едва чух гласа си от проливния дъжд.

            Той още повече се усмихна.

            – Позволяваш ли? – попита ме.

            Дишах тежко, осъзнах аз. В душата ми пламтеше особено чувство, което ме накара сама да се приближа по-близо до музиканта пред мен. Любовта е отрова. Любовта е отрова… за миг сякаш загубих себе си, загубих задръжките си, мислите си, всичко. Загубих дъха си.

            – Позволявам…             –  усетих, че шептя. Очите ми бяха широко отворени, сърцето ми щеше да изскочи… Стефан се наведе към мен. Затворих клепачи и усетих как устните му се докоснаха до моите, нежно и внимателно. Тялото ми пламна от този допир. Мекотата на устните му изпрати искри през цялото ми същество. Последните задръжки се отмиха от мен с дъжда и аз се отдадох на целувката, която от нежна и внимателна премина в дълбока и страстна. Вдигнах ръце и обгърнах мъжа през врата. Той ме стисна силно. Продължи да ме целува, вкусът му беше цигарен, остър, но ми хареса. Не мислех. Не ми трябваше да мисля.

            Когато Стефан спря да ме целува осъзнах, че краката ми треперят и едва се държа на тях, добре че той ме придържаше през кръста. Срещнах черните очи и широката усмивка.

            Осъзнах, че една от моите тайни фантазии някой да ме целуне под дъжда се беше сбъднала. Сърцето ми биеше бясно, и забелязах, че Стефан диша тежко. Той пусна талията ми, все още гледайки ме. Не знаех какво да кажа.

            – Ъмм…             –  накрая промърморих – Стеф…

            – Да?

            – Какво направих? – попитах го и изведнъж осъзнах, че току-що бях целунала… не! Стресирана, преоткрих всичките си тревоги и се почувствах вцепенена и уплашена. Това не трябваше да става. Как бях позволила това да се случи?!

            Стефан се засмя.      

            – Не знам, ти ми кажи – каза той.

            – Ти си… ъмм… о, господи…             –  нямах думи.

            – Не си се целувала досега – каза ми той – как така?

            – Откъде разбра? Как да не съм се целувала! – ядосах се – целувала съм се… просто явно не с правилния човек. Не че ти си правилния човек!

            Той потисна смеха си и ме загледа с весели очи.

            – Как така, правилния човек? – попита ме мъжът.

            – Трябва да отида да се изсуша – казах аз. Дъждът вече привършваше, лятната буря продължаваше по пътя си – ще се прибирам.

            – Нима? Да те закарам? Или ще извикаш шофьора си?

            – Колко е часът?

            – Не знам. Важно ли е? – попита той.

            – Нямаш ли телефон?

            – Вкъщи е – той сви рамене – искаш да го мъкна навсякъде ли?

            Стъписана, заклатих глава. Сърцето ми все още биеше бурно заради целувката, а устните ми бяха горещи. Прехапах долната си устна, обмисляйки вариантите. Отидох до телефона си и видях, че едва един часа на обяд. Баща ми щеше да е на работа. Вкъщи щеше да е само прислужницата.

            Погледнах към Стефан. Исках да го поканя у нас, но беше ли грешка? Какъв беше той, кой беше той? Можех ли да му вярвам, да го поканя в огромната си богаташка къща и да очаквам, че той няма да открадне нещо или да я набележи, за да ни оберат после?

            Или пък да ме изнасили?

            Вкъщи беше прислужницата. Имахме охрана на имота. Имах даже паник бутон, който ако натиснех, охранителите на дома ми пристигаха до две минути. Стефан ме гледаше с любопитство. Щях да съм на сигурно място.

            – Ела с мен у нас – казах му и той вдигна вежди – но те предупреждавам. Няма да правим нищо, само ще се изсушим и може би ще хапнем. Става ли?

            – Разбира се, че става.

            – Стефане… ако направиш нещо, трябва да те предупредя – имам охрана на имота. Те винаги са там и наблюдават.

            Усмивката изчезна от лицето му и той ме погледна сериозно.

            – Никога нищо лошо не бих ти направил, Лилия.

            Тръгнахме към колата му, като аз ясно си давах сметка, че съм напълно безразсъдна да се возя в колата му. Старото Ауди успешно ме беше докарало до болницата вчера, но аз не бях обърнала почти никакво внимание на шофьорските умения на музиканта. Сега обаче щяхме да пътуваме малко по-дълго. Въпреки това вече бях решила, че днес е деня ми да правя пълни глупости. От утре нямаше да продължавам с тази нелепа история и щях да се завърна към обичайното си ежедневие. Само днес, един ден. Можех да си навлека големи бели, но изтласках гневно притесненията настрани от ума си.

            Качих се в колата и Стефан я подкара, давайки повече газ от нормалното. Или може би така беше нормално за тази кола? Тя беше сравнително голяма и може би имаше нужда от повече обороти, за да потегли? Не разбирах.

            – Накъде сме?

            – Към Бояна.

            – Ммм – беше отговорът му.

            – Знаеш ли пътя?

            – Не. Но ти ще ми кажеш – каза ми той – горе-долу мисля, че е насам.

            Той зави по един булевард и се натъкнахме на задръстване, което продължаваше доста напред. Обикновено тук наистина беше задръстено, затова не се и изненадах. Стефан ме погледна и измъкна една цигара. Беше подпрял ръка на отворения прозорец, а другата на скоростния лост. Колата бавно се придвижваше напред от време на време, като Стефан само леко хващаше волана с два пръста на лявата си ръка.

            – Искаш ли да пусна музика? – предложи ми той.

            – Да, няма проблем.

            Той пусна радиото в колата и го усили. Свиреше непозната ми песен с ориенталски ритми, само инструментал, без пеене. Само че определено си беше за кючеци. Той усили музиката, и аз се почувствах малко засрамена, предвид, че по тротоара минаваха хора, а ние бяхме почти спрели в задръстването. Стефан невъзмутимо си пушеше. Хладният въздух, намокрен от дъжда, навлизаше в купето на колата. Забелязах, че пръстите на ръката на Стефан, която почиваше на скоростния лост, потропваха леко в ритъма на музиката.

            Изведнъж усетих, че усещането за провокативната чалгарска музика някак ми харесва. Не знаех дали е, всъщност, чалга, или нещо ориенталско, тъй като не ги разбирах – аз най-често слушах сръбски балади и много рядко български. А тази песен не ми беше позната изобщо. Слушах я с любопитство – всичките барабани, особени инструменти, чиито имена не знаех. Песента беше богата и с хубав ритъм. Басът ѝ огласяваше купето.

            Колата ни се придвижи още малко напред. В този момент усетих, че телефонът ми вибрира в чантата и бързо го измъкнах, само за да видя, че ми звънеше Десислава. Погледнах към Стефан, който намали музиката. Не достатъчно, разбира се, още щеше да се чува, но въпреки това отговорих на обаждането.

            – Кажи, Деси, миличка? Как си днес?

            – Къде си, Лили? Иска ми се да се видим…

            – В момента съм заета, но може по-късно или пък довечера? – попитах я.

            – Каква е тази музика, която слушаш? Къде си?

            Преглътнах и напълно спрях радиото, а Стефан само се засмя тихичко.

            – Нищо не слушам, от някое кафене ще да е дошла – излъгах – разхождам се, искаш ли да се видим към пет, примерно?

            – Да, добре. Ще дойдеш ли вкъщи, че не ми се излиза… нямам желание да си правя косата или да се гримирам. Искам само да ям сладолед.

            – Да, ще дойда до вас и ще ти донеса сладолед. Какъв искаш?

            – Шоколадов, в огромни количества.

-Добре, айде, до скоро – казах ѝ и затворих телефона. Едва бях затворила, и Стефан отново наду музиката. Разсмях се, чувствайки се в доста добро настроение – киснех в задръстване, слушах странна ориенталска музика и бях сама в купето на автомобил, заедно с непознат ми мъж от ромски произход. И въпреки това се чувствах абсолютно весела и спокойна, че даже може би и щастлива.  

            – Ти само такава музика ли слушаш? – попитах го, замислена, когато и следващата песен наподобяваше предната. Осъзнах, че той ми е пуснал CD, а не радио.

            – Не, аз слушам всякаква музика. Кажи какво искаш да слушаме?

            – Това е добре – уверих го аз, заслушана в поредната заредена с много ритми и мелодии песен – харесва ми. Сигурно можеш да танцуваш на тази музика?

            – Ти можеш ли? – попита ме той и ме погледна с горещите си черни очи. Усетих как се изчервявам пред този така настоятелен поглед.

            – Не ми отговаряш! – опитах се да изместя вниманието му от себе си.

            Колите отново потеглиха напред. Нашата ги последва без никакво забавяне.

            – Всеки може да танцува, какво му е да танцуваш толкова сложното?

            – Чакай малко – спрях го аз и той ме погледна – изречението ти беше напълно странно.

            Той прехапа устна и се замисли, а аз усетих, че съм се засмяла.

            – Извинявай – каза.

            – Не си подреди думите. Опитай пак.

            Той се намръщи и изсумтя.

            – Кое му е толкова сложното да танцуваш – измърмори той.

            – Хммм…

            – Ти пък сякаш си голямата поетеса! – той ми хвърли един яден поглед и аз усетих, че отново ме напушва смях.

            – Аз съм филолог, Стефане – изтъкнах му аз.

            – Да, на франсе.

            Захилих се като полудяла.

            – Помниш, когато ти разказвам.

            – Аз те слушах!

             Излязохме най-накрая от задръстването и колата ни пое доста по-свободно по друг булевард, само за да стигнем при задръстването към булевард България. Колата ни отново спря.

            – Много е натоварен трафика – казах.

            – Добре е – сви рамене Стефан – можеше да е по-лошо.

            – Ти къде живееш? – попитах го.

            – В Люлин.

            – Ооо… ама каква ти е къщата? Или живееш в апартамент?

            – Ами, къща като къща, Лилия.

            – Като циганска къща? Или като нормална къща? – попитах го и стресната, сложих ръка пред устата си. Мъжът ме погледна развеселено.

            – Знаеш, че тази дума не е хубава.

            – Знам, извинявай. Изплъзна ми се. И аз не я обичам – признах му.

            – Ако искаш, мога да те заведа вкъщи – каза ми той и се разсмя – съмнявам се обаче да понесеш родата ми.

            – Много ли са?

            – Нормален брой. Към петдесет човека.

            – Само роднините ти?

            Той кимна. Зяпнах го, неспособна да си го представя.  

            – Колко братя и сестри имаш? – продължих с разпита. Най-накрая отново се измъкнахме от задръстването и поехме по бул. България на спокойствие.

            – Четирима братя и четири сестри.

            – Не! Не мога да повярвам!

            Той се разсмя.

            – И май скоро ще сме десет – заяви той, докато шофираше с развеселен поглед напред.

            – Аз имам един брат.

            – Е, що само един?

            – Престани, занасяш ме…             –  усетих, че казвам, и Стефан се разсмя – ти май си много наясно за какъв те мисля?

            – Може би си права, за повечето неща – той сви рамене и хвърли фаса си през прозореца.

            – Замърсяваш природата!

            – Извинявай, няма да го правя повече – той ми се видя сериозен. Заклатих глава, втренчена в красивия профил на лицето му. Острите му черти, но някак бяха същевременно и елегантни. Наистина не бях виждала по-красив…

            Неусетно бяхме пристигнали в Бояна и трябваше да дам напътствия как да стигнем до къщата ми. Най-накрая колата спря пред вратата на двора ни и Стефан изгаси двигателя. Тук сякаш не беше валял проливния дъжд, който ни беше измокрил до костите. Слязох от колата и взех чантата си. Стефан ме последва. Застанах пред входната врата.       

            – Не гледай, да въведа кода – казах на Стефан и той се засмя, но слава богу, ми обърна гръб. Въведох кода, за да премахна охранителната система, и влязохме в двора.

            – Много е хубаво! – каза Стефан, оглеждайки розите, с които баща ми се занимаваше в свободното си време, както и другите цветя – прелест!

            Той отиде до масата, която имахме на теферич под лозата и седна на стола, ухилен до уши. Усмихнах се и аз като видях колко е доволен да е сред природата, в спокойната градина на дома ми.

            – Ще донеса кърпа – казах му – искаш ли нещо?

            – Искам едно кафе.

            – Добре, ще ти направя. Как го обичаш?

            – Нормално кафе, без захар и без мляко.

            – Добре. Сега идвам.

            Влязох в хладната къща и видях прислужницата, Мими, да ме наблюдава с вдигнати вежди. Сигурно ни беше видяла да идваме през прозореца.

            – Това е един мой приятел – казах пред стъписаното ѝ изражение.

            – Радвам се за вас, госпожице… но…

            – Направи едно кафе, без захар и мляко – казах ѝ – и му го донеси. Аз ей сега се връщам.

            Отидох до стаята си, взех две чисти хавлиени кърпи, за да се подсушим, въпреки че вече дрехите ми започваха да изсъхват, и бързо слязох долу. Мими беше занесла кафето на Стефан и се беше прибрала. Излетях навън на градината, нетърпелива. Спрях се за секунда на стълбите, загледана в Стефан, като той не гледаше към мен, а към едната от розите. Какво, по дяволите, правех. Увличах се по него! Бях му позволила да ме целуне… и ми беше харесало! Още усещах целувката му на устните си. Споменът бе така жив в съзнанието ми, дъждът, ръцете му на талията ми, топлите му нежни устни върху моите. Стиснах зъби. Трябваше да се отдръпна. Въпреки тези си мисли обаче, аз се завтекох по стълбите и привлякох вниманието, и съответно, и усмивката му.