На моменти усещам как тече човешката отрова и в мен. Което ме плаши, че дори за малко ставам част от това, което ненавиждам. Не искам да имам общо с лъжите им, лицемерието им, нещастието им, простотията им, но успявам, защото в края на краищата и аз съм човек. Не ми харесва да се чувствам така, кара ме да се чувствам смазан, дори излъган от себе си. Но за жалост няма как да нямаме общо. Да си човек е твърде странно като понятие, защото означава твърде много неща, но и нищо едновременно. Често се правя на нещо, което не съм пред хората, и не разбирам защо. Дали заради одобрението на хора, които дори не харесвам, дали заради това, че искам да се чувствам малко по-добре със себе си и нещата, които правя, не съм сигурен. Но доста често след като го направя, влизам в мисли бурни и щури, чудейки се защо станах част от идиотщината им и защо позволих да съм нещо, което презирам. След такива моменти седя сам и мисля, и мисля ли мисля – защо съм глупак? Никога не стигам до заключение. Стигам сам ...