Странностите във вилната зона

                                               ужаси


                                                  ***
    Странностите са навсякъде около нас.
    Няма човек да не е преживял или поне видял събитие, което не би могъл да обясни лесно, използвайки логиката и известните нам природни закони. Често губим безследно предмети, за които смятаме, че едва ли не са били пред очите ни; често чуваме неведоми звуци, идващи сякаш от никъде; често ни се присънват неща, които могат да предскажат бъдещето; често виждаме човеци или места с необикновени способности, които завинаги оставят диря в съзнанието ни. По-голямата част от хората са свикнали да си "затварят очите" и да си кажат "кой знае какво е", или просто да приемат, че свръхестествените работи навярно ги има, без да правят задълбочени размишления върху тях.
    Когато започнах да се интересувам от неестественото, аз бях малък и неразумен. Беше ми любопитно да зърна нещо необяснимо и да не мисля за последствията. Филмите на ужасите, въпреки че донякъде засилваха страховете ми, не можеха да ме убедят напълно в истинността, че такива явления съществуват; по-късно започнах да пиша хорър-разкази, надявайки се да открия хора с подобен начин на мислене, също и хора, опитали вкуса на свръхестественото. А за да се убедиш в съществуването на нещо, което болшинството от света отхвърля като невероятно и недоказуемо означава, че преди това трябва да си го видял и, респективно, да си го преживял - в противен случай вярваш сляпо и вярата ти не е съвсем основателна.
    На мен лично се падна честта да изпитам на гърба си такова събитие!
    Сега разбирам, че благословени са онези, които живеят под покривалото на неведението. Иска ми се безусловно да забравя всичко, да получа някакъв вид амнезия, която да избави душата ми от разрушение; иска ми се да върна времето назад и с брат ми да не бяхме купували онази проклета къща - подведени от ниската цена и от необмисления ни стремеж за спокоен живот. Можехме просто да изчакаме малко или да реагираме своевременно... макар че в онзи период най-малкото, за което мислехме бе, че къщата е обитавана от духове. А възможно е и късметът ни да е такъв.

    Навярно дойде подходящото време да споделя този низ от неестествени събития, които се случиха на мен и които все ще ме държат нащрек, докато обитавам това място. Всеки читател, познаващ моите истории, навярно ще бъде разочарован от липсата на "големия ужас", зрелището или финалния екшън, но според мен обстоятелството, че случките са истински - тоест, не са плод на моето или нечие чуждо въображение, - допълнително ще наклони везните в правилната посока. С този разказ няма да опитвам да ви вкарам в светове на обезумели чудовища, кръвожадни вампири, плашещи призраци или войнствени демони, също няма да търся връзки между отделните събития, нито пък ще разгадавам заровени в миналото тайни; просто ще ви разкажа за кошмарите, станали във вилата ми и в местността около нея. Защото вече съвсем ясно разбирам максимата, че когато човек предизвиква "господарите на мрака", идва момент, когато те се стоварват яростно върху плешките му.
        Както много от приятелите ми знаят, аз живея във вила в околностите на София, която заедно с брат ми Иван купихме преди четири години. Тогава разполагахме с нужните пари за да решим, че няма смисъл да плащаме наеми, а е по-добре да "инвестираме" в този недвижим имот, с цел, след години той да възвърне многократно цената си. А и е много по-добре да имаш собствен покрив над главата си, отколкото безвъзвратно да "хвърлиш" част от спестяванията си за нечии чужди облаги.
    Три месеца след като се сдобихме с жилището, ние напуснахме старата квартира в центъра на София и заживяхме в новото ни жилище, намиращо се на красив склон в подножието на Стара Планина. Вилата, макар и студена изглеждаше спокойна, а природата около нея - приказна, невероятно красива. Поне в началото мястото с нищо не подсказваше, че крие страховити тайни.    
    Ще споделя тези тайни накратко, без излишни обяснения, без да изказвам мнение. Бих бил благодарен на уважаемите читатели ако опитат (стига да е възможно) да открият отговори на загадките или поне да намерят разумно обяснение.

                                                  ***
        И така, първото по-странно събитие се случи шест месеца след като се бяхме настанили. Не помня точната дата, зная само че беше около полунощ  и с брат ми тръгнахме на разходка по пътечката към близката гора. По принцип, в цялата вилна зона има само три напълно обитавани къщи, но тези около малката пътечка бяха пусти през повечето време, тъй като собствениците им идваха главно през уикендите и празниците.
        Есенната нощ бе мъглива, а часът минаваше дванадесет. С брата закрачихме покрай последните вили и навлязохме в тъмната гора. Аз за пръв път влизах тук, а той беше идвал два или три пъти. Пътеката закриволичи покрай една голяма скала, и малко преди да навлезем в гъсталака, в далечината се чуха странни кряскащи звуци, все едно някой стържеше по дървесина. Бяха прекъснати и се повтаряха на определени периоди, започваха рязко и затихваха също толкова рязко. С брат ми застанахме мирно и се вторачихме изумени в дърветата на мрачния лес.
        - Хайде да си ходим - предложих аз с изтънял от вибрациите на стреса глас, без да отвръщам поглед. Двамата мълчаливо се обърнахме и с ускорени крачки поехме в обратна посока.
        Разбира се, това първо приключение бързо намери своето обяснение - братът предположи, че звуците са издавани от птица, а пък аз - че са от някой съсед, дървар, който за да не бъде забелязван, излиза по нощните часове и сече дърва за зимата. И макар че двете обяснения изглеждаха неестествени, имайки предвид същността на звуците, ги приехме като разумни и единствени възможни.

        Мина почти година и вече бях забравил станалото в гората, когато ми се случи второто събитие - далеч по-зловещо и необяснимо. Това събитие описах подробно в разказа "Пряката пътека", макар че тогава използвах други герои и други местности.
        Всяка сутрин, в четири и двадесет, ставах за работа и изминавах почти едно километровото разстояние от вилата до гарата, за да хвана сутрешния влак за София. Помня, че тогава беше хубава лятна сутрин и аз с нормална крачка слизах по черния път, преминаващ през вътрешността на гората и водещ към малката железопътна станция. Искам преди това да спомена следният факт - на един от завоите, между пътя и дерето, има гроб на мъж, който до колкото зная от местните хора, е загинал при автомобилна катастрофа.
        През онази лунна сутрин едно кученце на съседите кротко тичаше покрай мен - това кутре често ме изпращаше до някъде, след което се връщаше у дома. Тогава обаче, насочвайки се игриво към гроба, кучето изведнъж изскимтя силно! Обърнах се и видях, че беше вперило очи в паметника и боязливо стъпваше към него.  По едно време то залая свирепо, вторачено в огрения от светлината на месечината паметник, сетне се обърна и побягна с все сила надолу по пътеката. Аз стоях като препариран, без да зная какво да предприема! И точно в този кратък момент се случи най-страшното - една ледена вълна премина през мен и за секунди скова тялото ми. Не, това не беше внушение или илюзия - това бе истински, необясним хладен повей, появил се внезапно и изчезнал също толкова внезапно. Стреснат от необичайната ситуация, аз хукнах след кучето и закрещях уплашено. Колкото повече тичах, толкова повече крещях...
        От този ден нататък за голям период от време заобикалях гроба, като минавах по малка просека между дърветата.

        Следващите три събития се случиха в периода от 13 декември 2012 година, до 12 януари 2013 година.
        В първом, искам да споделя случая на 13 декември вечерта, когато с брат ми пак решихме да излезем на малка разходка в околността. Часът беше около десет и половина, времето навън бе неестествено топло, а многобройните звезди се открояваха ясно в черния небосвод. Минавайки край последната вила, малко преди да се впуснем в тъмната гора (същата, в която преди време чухме необичайните звуци), някаква ярка светлина блесна и освети всичко за миг. Ние се спогледахме - не бе възможно тази светкавица да е дошла от небето, тъй като, съдейки по звездите, нямаше облаци.
        И макар че не видяхме други светкавици при разходката около гората, когато на връщане отново преминахме до тази последна вила, аз изтръпнах, защото усетих необясним полъх - по-слаб и по-различен от онзи до паметника, приличаше на някакво докосване или полюшване на въздуха... не зная как точно да го опиша.
        Естествено, и на тези събития намериха обяснение. Светкавицата според нас идваше от жп-линията, пресичаща дефилето недалеч от нас - може би точно в тоя момент е преминавал влак и пантографът на движещия се локомотив, както често се случва в този сезон на годината, се е допрял до заледена или неизправна част от контактната мрежа и е дал на късо. А полъхът навярно беше лек ветрец или просто внушение.
        Но на другия ден научихме ужасна скръбна вест - точно в десет и половина вечерта, собственикът на последната вила (тази, до която се намирахме когато проблесна светкавицата), - е починал...
        Оставям този случай без коментар.
   
        На 31-ви декември аз се намирах в София и пътувах с приятелката ми към едни мои другари, с които щяхме да празнуваме Нова Година. Возейки се в автобус 76 към Младост чух, че телефонът ми звъни. Беше Иван, брат ми, който поради неудобния си работен график беше решил да празнува сам във вилата:
        - Донко, току-що имаше паранормално явление - започна той с привидно шегаджийски глас.
        - Как така бе, човек?! Какво паранормално явление?
        - Абе не знам, ама такова беше - гласът му вече беше напрегнат, правеше паузи между думите, сякаш обмисляше всяка една от тях.
        - Кажи какво е станало.
        И той започна:
        - Както си бех в банята (банята е с отделен вход), изведнъж вратата се отвори рязко! Аз ти казвам..., направо се удари в стената. Немаше как да е котката или друго животно.  Немаше и вятър, за да е течение. А най-странното знаеш ли кое беше? След като видех, че навън нема никой и влязох отново, вратата се затвори сама със същия трясък! Пак я отворих и погледнах навън. И пак немаше никой.
        - Стига, бе човек. Верно ли?
        - Да бе, аз ти казвам! Тука става нещо. Не помниш ли онова, което светна оня път. Казвам ти, че тука не я бива работата!
        - Кой знае к'во е било. Аз ще затварям, брат ми. Айде... и приятно прекарване.
        - Приятно и на теб.
        От този разговор ме побиха тръпки. Въпреки, че пишех разкази и новели за вампири, изчадия и призраци, вътре в себе си бях прагматичен човек, който нито за миг не би допуснал, че такива твари съществуват наистина. Макар че с Иван бяхме преживели странни събития във вилата и околностите, аз смятах, че те биха могли да се обяснят с познатите ни закони на природата.
        Ала все пак изтръпнах след това преживяване на брат ми.
        Когато се прибрах на другия ден сутринта и погледнах вилата, над която се издигаше дивата и посивяла от снега гора, изпитах внезапен, суров страх, който по-късно следобед успях да го трансформирам като поредната игра на въображението ми.

                                                  ***
        Може би ако на дванадесети януари не се бе случило събитието, което ще опиша по-долу, аз нямаше да създам този разказ. Въздействието на отминалите странности отдавна бе намаляло и аз вече ги възприемах като някакви импулси в съзнанието ми, което като че ли се опитваше да даде колорит на моето скучно ежедневие в това спокойно място. Брат ми, който доскоро изглежда не успяваше да се отърси от преживяното на Нова година, в последствие също прие предходните случаи за естествени и за негова радост (но не и за моя) на дванадесети януари той бе на работа и не изпита ужасът, стоварил се върху мен с нечувана, гигантска мощ.
        Тогава, както можете да се досетите, бях сам в къщата. Минаваше пладне и аз току-що бях привършил с обяда и се готвех да се отдам на приятния следобеден сън. Навън времето не беше лошо и слабият, но топъл зимен дъжд ромолеше по покрива, чукаше в стените, а мъглата, обвила в студенина голите корони на дърветата, придаваше на природата някакъв свеж, но загадъчен оттенък.
        В един момент ми се стори, че отвън се носят гласове. Изправих се мързеливо и погледнах през прозореца. В двора нямаше никого. Върнах се в леглото и си легнах.
        Но гласовете не изчезнаха. Бяха слаби, едва доловими, като далечни трептения на въздуха, но по тембъра и неравномерните им прекъсвания можеше да се разбере, че някой говори. Най-вероятно са виладжиите в съседните вили, успокоих се аз и се обърнах на другата страна.
        Гласовете обаче не спираха. Дори напротив - имах усещането, че във всеки изминал момент се усилваха. Вече се улавяха интонациите, гласните тонове, преплитащи се в полифония - сякаш онези, които говореха, идваха бавно към мен. Отново станах от леглото, направих няколко крачки към прозореца и се зазяпах навън. Мъглата беше станала гъста, бяла, подвижна, но още се забелязваха дърветата, оградата на двора, външната тоалетна. И пак не видях хора. Нито пък каквито и да е движещи се предмети.
        Излязох навън и набързо обиколих къщата. Дъждът бе станал по-студен и навярно скоро щеше да премине на сняг. Нямаше абсолютно никой, а и малко преди да се прибера установих, че гласовете бяха изчезнали. Отворих вратата и се скрих в мрачната вътрешност на вилата. Изведнъж звуците се появиха пак, този път значително по-гръмко и идваха не отвън, а някъде отвътре!
        Влязох в стаята и понечих да легна, когато... вратата се отвори с трясък!
        Изкрещях!
        Зад нея антрето изглеждаше празно!
        Страхът дойде на големи ударни талази. Седях на леглото, скован и неподвижен. Сърцето ми туптеше бавно, но силно. Не е вярно, че сърцето на човек бие учестено при силен продължителен стрес, нито пък самият той е напрегнат до пръсване - просто тялото му изстудява и се обездвижва заради ледените вълни на ужаса, обземащи го постепенно, с мощни тласъци.
        Гласовете проехтяха около мен - бавни, треперещи, гръмки, но заваляни, неразбираеми. Приличаха на стонове, издавани от човек в състояние на транс, с ясно изразени и продължително стелещи се гласни звуци -е, -а, о, - и слети, губещи се в тях съгласни.
        Извисяваха се страховито от въздуха и идваха отникъде, а на фона на отварящата се врата, клатушкащия се полилей и местещите се предмети, те сякаш добиваха зловещи, застрашителни нюанси.
        Аз рязко скокнах от леглото, бутнах мърдащата врата на стаята, после със сила отворих външната врата на къщата и излетях навън, сред влажната бяла мъгла. Бях задъхан, а ужасът идваше все по-осезаемо...

        През онази вечер преспах при съседите, а на другата сутрин с брат ми решихме да се изнесем на квартира.
    Не успяхме. Оказа се, че не е толкова лесно да намериш набързо подходящо жилище под наем, а и (по-важното) не разполагахме с достатъчно пари. Така че се наложи просто да свикнем със страха и да приемем отминалите събития за нормални.
        От онзи ден до днес не се случи нищо страшно, но очакването, че някой ден отново ще преживеем нетленен кошмар, все още е впито силно в мен и сякаш няма намерение да напусне разсъдъка ми.
        Дано не съм прав.