„Оно да е било, дедо, преди много време. Баш коги не знам, ама негде 1925-26-та годин. Що се беа родили и баба ти, и сестрите и. Они беа мининки, и у дом на топло. Тогива не е като съга - коги си дойдете и рапаме свинята. Тогива си се знае - на Коледа се коя. Па те така, да е било едни-два дена после Коледа. Я цел ден оди да коям с другаре. А при тоа, а при оня. Що и при мене идваа, та кламе. Па после и яденье, и пиенье. Па тоа ден остана до късно при Лазаровите у долния край. Роднини са ни и там останаме да яднеме и пийнеме. На вънка един снег, един студ. Мани! Па ние те така - вино, рикия, месце, трушия и оно се стевни, па си мина дванайсе. Па пиеме, па ни убаво. Дигнеме оня менец, пълен, па векнеме „Охааа". Благо, дедо. По едно време викам, че си одим. Мани, вика, Ванчо Пацъка, къде си ръгнал, не видиш ли ква тевница е вънка. Ма, много ми зор връъмугу, реко я. Я млад, здрав, виното ме згрело, па и у дом жена, деца... Че одим, викам. Те не здави неко куче бре, Арсене, викат ония. Те ...