Студът пронизваше тялото ми и аз усещах някаква особена тръпка. Не знаех дали е от студения есенен вятър или от някакво особено чувство на страх и тревога. След последното посещение при психолога се замислих за  онова, което ми каза: „Нищо необичайно при тебе! Просто тревожност. Не мисли, че отиваш към маниакалната депресия! Ти самата съзнаваш своите състояния и все още можеш да ги контролираш. Просто вземи една хубава едноседмична почивка и замини някъде.” Лесно бе да се каже, но трудно да се реализира. Издателят ми отново ме притискаше с кратките срокове за предаване на книгата, а дъщеря ми се бе забъркала с онзи шантав барабанист от някакъв състав, който все не можех да запомня. Разговорите ни се превръщаха във вечни спорове и аз отдавна бях вдигнала ръце от тях двамата.

       Отново духнах в дланите си, за да ги стопля и придърпах още по-плътно яката на палтото си. Погледът ми сякаш случайно падна върху една лъскава витрина и този път тръпките бясно пробягаха по тялото ми. Съгледах едно отражение отсреща, което съсредоточено и сурово следеше моите действия. Вече притъмняваше и аз не можах да сдържа страха, който смътно усетих. Наместих очилата си и се престорих на ни лук яла, ни лук мирисала. В книгата, която довършвах, се говореше точно за такава героиня, която оцелява след много перипетии, само защото се е преструвала, че нищо не разбира.Това пробяга само за миг през съзнанието ми. После за масовия убиец, когото полицията издирваше предната вечер, но бързо се утеших, че вероятно не би посмял да се мерне в такъв голям столичен град. Полугласно се укорих и бързо закрачих по улицата. Колкото повече се отдалечавах от булеварда, толкова по- ясно чувах чаткащите стъпки зад себе си. „Удивително! - помислих си - Само в какъв синхрон с моите крачки...” Май наистина налудничавото ми съзнание отказваше да се върне към страховете си и приемаше защитата на психологическия съвет. Когато стъпките забързаха по тъмната уличка зад мене, вече нямаше как да скрия страховете си. Още миг-два и май наистина нещо щеше да се случи. Вече се възприемах като жертвения агнец, който прекланя главата си и очаква удара, но винаги, когато очакваш нещо, то не се случва... В този момент нещо изхрущя, чу се трясък и аз се вцепених от доближеното до ухото ми хладно нещо. Не можех да викам, да мърдам, сякаш извънземни бяха спрели времето и аз не усещах нито къде съм, нито с кого съм.

-          Госпожо! - дочух тихо, но категорично - Не мърдайте и няма да пострадате!

Къде ти! Аз и да исках - не можех да мръдна, защото желязната хватка ме бе сграбчила. Само усетих как кръвта ми се качи на два етажа до мозъка, а след това бавно се заспуска и сякаш излезе през петите ми. Сърцебиенето ми се усили, а зад гръдната кост долових страшно промушване. „Сега вече сигурно ще умра. Ще ме хвърлят някъде и никой няма да се сети дори коя съм.” - си мислех аз. Бях си забравила документите вкъщи, а и дъщеря ми се бе обадила, че ще спи при онзи рошльо.

         И в този миг сякаш дойде спасението. Силното звънене на мобилния ми телефон разсече като с нож тишината. Онзи очевидно не бе подготвен за това и бързо ме пусна. Постоях само минута така, без да съзнавам, че трябва да отворя чантата си и да се обадя. Разбирах, че вече нищо не ме заплашва, но не предприемах нищо. Телефонът продължаваше да си звъни настоятелно и най-после ме разбуди сякаш от дълбоката дрямка. Зарових трескаво из вечно неподредената си чанта, отправих полугласно няколко ругатни и най-накрая го открих.

- ... Ало! - рязко извиках.

- Майка ми, ти защо не вдигаш тоя тъп телефон?!? - дочух сърдит тинейджърски глас от другата страна.

- ... Ами... ами... - заекнах аз.

-          Абе ти да не си глътнала чили, че заекваш като подлютена! Кво става с тебе бе, жена?

-          Вики, не ми е добре, майко... - успях да кажа и се свлякох сред мокрите есенни листа на тротоара.

-          Къде си? Идвам веднага!

Колкото можах да се ориентирам, успях да обясня на дъщеря си къде да ме търси и само след около двадесет минути една кола спря до мене. От нея изскочиха лудия барабанист и едно красиво момиче с екстравагантни дънки и щръкнала коса.

„Пак се е зализвала с моя гел!”

   Помня, че това бе последната мисъл, която пробяга в главата ми. Събудих се в едно непознато легло с бяла завивка, а до мене се бяха надвесили две фигури, които не можах ясно да различа.

-          Госпожо! Госпожо! Чувате ли ме? - долових ясен мъжки глас, който странно ме стопли и аз се почувствах като в рая.

Отново отворих очите си и примигнах срещу светлината. Едва успях да отворя уста. Гърлото ми бе страшно пресъхнало и трудно преглъщах. Човекът, който ми заговори, бързо подаде чаша вода и повдигна внимателно главата ми, за да отпия. Осъзнах, че до лицето ми се допря хладна бяла престилка и долових миризмата на болничен дезинфектант. Успокоена, вече можах да разгледам по-добре човека и от разговора, който проведохме, научих, че е лекар, че съм получила сърдечна криза и че дъщеря ми с приятеля си са ме докарали в болницата. Другата фигура бе по-нежна и докторът ме запозна със сестра Мария, както той я представи. Все още никой не ме питаше за преживяното. Бях решила да не казвам на дъщеря си нищо, за да не я тревожа, но се питах защо един хладнокръвен нападател се бе изплашил от звъненето на телефон и как толкова бързо бе избягал. Тези мисли занимаваха съзнанието ми, докато докторът и сестрата ми обясняваха, че два дни ще трябва да престоя под тяхното наблюдение в болницата, докато се стабилизира кръвното налягане, а след това мога да си ида, като намаля стреса. Да бе, можеше ли да се намали стресът изобщо?!? То не са сметки за ток, телефон, парно и тем подобни, то не са кредити, то не са срокове... Срок! Сетих се, че точно днес трябваше да ида до издателството, за да предам поне едната част от написаното. Реших на своя глава да навестя  издателя у тях, още повече, че ми бе съсед и да му дам ръкописа си.

       Дойде вечерта. Мина дежурният лекар на проверка и към 22.00 часа, докато сестрите гледаха поредния турски сериал, облякох дрехите си и тихичко се изнизах през задната врата. Стори ми се, че някакви фарове ме осветиха за миг, когато вървях през подземния гараж, но изобщо не им отдадох значение. Забързах леко и излязох на чист въздух. Малки снежинки замрежваха погледа ми. В този миг усещах, че точно тази вечер ще се случи нещо съдбоносно, нещо, което щеше да промени живота ми, а може би и живота на много други хора. Разсъждавайки така, достигнах до къщата, в която живееше издателят. Той бе мъж на средна възраст, леко оплешивял - както обичаше да казва той „от скубането на жените” - и чаровна усмивка. Беше се опитвал да привлече вниманието ми  в не толкова професионален план, но удари на камък и вече се държеше сериозно, когато се срещахме.

      Звъннах на входната врата и докато чаках някой да отвори, усетих зад гърба си тежко дишане, онова познато дишане от предишната вечер. Извърнах се рязко, но не видях никого и реших, че нервите ми са достатъчно опънати, че вече се боя дори от сянката си. Отново позвъних, но никой не отвори и докато сумтях недоволно под нос, направих няколко крачки назад, за да се отдалеча. Ненадейно настъпих нечий крак, след което се чу тихо изскимтяване. Бях си тежичка, пък и като си ядосан, стъпваш с цялата си тежест. Изкрещях пронизително, стъписана от една позната вече изкривена физиономия срещу себе си, когато се извърнах рязко. В паниката замахнах с огромната папка хартия и заудрях с всичка сила нападателя си. По главата, по лицето, където сварех. Онзи не очакваше пак такова нещо, не побягна, а само изрева бясно. Извади незнайно от къде и как малко ножче и го вдигна толкова, че да го забележа. Все още се чудя на себе си с кой акъл събух обувката си и замахнах с токчето. Не успях да го достигна, защото усетих острата болка от сграбчването на ръката си. Китката ми изпука, затова този път с все сила ритнах мъжа между краката. Този път самозащитата ми сполучи и нападателят се затъркаля от болка. Побягнах. Мислех си, че всичко, което преживявам, е някакъв сън. Не можех да се сетя за друга причина освен тази, че някой дотолкова ме мрази, че ме преследва и иска да ми напакости. Реших, че в този миг най-безопасното място за бягство бе жилището на чудатия приятел на Вики. Стигнах пред входа на блока и трескаво заопипвах с длан стената. Не можех да открия ключа за осветлението. Имах чувството, че онзи продължава да тича след мене. Блъсках по желязната врата. Дъщеря ми дотича и веднага отключи вратата.

-          Майко, какво правиш тука? Нали те оставихме в болницата да се погрижат за тебе! Утре щяхме да...

    Тя не довърши думите си, защото видя разранената ми ръка и страха в очите ми. Аз бързо я изблъсках навътре и тряснах вратата. Влязохме в жилището и докато задъхано ù разказвах преживяванията си от миналите две вечери, се сетих нещо и я попитах:

-          А къде е Павката? Сигурно се ядосва, че ви притеснявам.

-          Нищо подобно! Каза, че е на упражнения в моргата, а след това щели да свирят с момчетата.

      Реших да остана с Вики.

-          Вики, щастлива ли си с него?

-          С кого? - разсеяно ме попита дъщеря ми.

-          Ами с Павката. Честно, хич не го харесвам, но важното е дали ти го харесваш достатъчно, че да си с него.

-          Обичам го, мамо. Чудат е малко, но не е лошо момче. - отговори тя.

Погледът ù бе замислен и малко тревожен, но не казах нищо. Отдадох го на настоятелните си въпроси, които очевидно я дразнеха. Приседнахме край масата в хола и се загледахме навън към тъмнината. Всяка от нас бе погълната от своите мисли. Аз – от страха, че някой ме преследва не на шега, а Вики – от подозренията, че любимият ù твърде често се заседява навън от дома.Рязкото изщракване на ключа в бравата ни стресна. Още по-голяма бе изненадата ни, когато на вратата застана един разчорлен, накуцващ младеж, който охкаше и бършеше нещо от лицето си. Двете с Вики като по команда се доближихме до него и го  прихванахме през кръста. Сложихме го да седне на канапето в хола. Той заскимтя. Изтръпнах, когато чух този пронизителен звук. Вече го бях чувала. Той звучеше така ясно в главата ми тази вечер. Човекът вдигна полека глава, изгледа ни през падналите си кичури коса и за части от секундата видях как ги вдигна нагоре. Познатите очи се втренчиха с толкова омраза в мене, че не можех да повярвам. Изведнъж Павката - студентът по медицина, барабанистчето - се втурна върху ми и ме повали на килима. Притисна с два пръста шията ми, а аз вече се задушавах от силната хватка на тези ръце. Облещих очи и се опитах да оскубя нападателя си. Задърпах кичурите силно, докато онзи запищя като жена. В този миг усетих как фигурата му се свлича върху мене. Дъщеря ми се беше надвесила с ютия в ръка.

***

        Сирената на полицейската кола изсвири пронизително и спря бавно пред входа. От колата излязоха трима полицаи. Те бързо се качиха по стълбището и влязоха припряно във входното антре. Когато съгледаха вързаното тяло на Павката, се обърнаха към нас и ни загледаха с възхищение.

          На следващия ден отидохме в управлението, за да дадем показания. Вики все още не вярваше, че първата ù любов се оказа престъпник, а аз бях стъписана, че неговите отпечатъци съвпадат с отпечатъците на серийния убиец, за когото бях чувала от новините по телевизията.

           Когато си тръгнахме оттам, снегът падаше на парцали. Силният вятър брулеше в очите ни, но ние нищо не забелязвахме.

           Бяхме щастливи, защото бяхме живи.