2.11.2018 г., 6:59 ч.

Студ у дома, а топло навън 

  Проза » Разкази
443 1 2
6 мин за четене

 

В началото на ноември, късната есен ни даряваше с красиви и топли дни. Вечерите бяха студени, но се усещаше топлината от слънчевите лъчи. Денят бе къс, а нощите дълги и може би заради повечето тъмнина, хората усещаха тъга и самотата ги обземаше, дори да си имаха някой до себе си. 
Павел се прибра от работа. Влезе в малкия апартамент, събу се и си закачи якето на закачалката. Натисна бравата на вратата на кухнята, пристъпи с крачка напред и се стресна. Петгодишният му син Димитър, изкочи пред него и извика:
-Бау! Татееее! Изплаших ли те?
Бащата, със сериозно изражение на лицето погледна сина си и строго каза:
-Нали сме се учили, че като се прибирам от работа да не ме закачаш, защото съм изморен? Защо дивееш така? Къде е мама?
Момчето посочи с пръст към терасата и отговори:
-Простира, тате.
Павел седна на дивана, пусна телевизора и се загледа в новините. В стаята влезе и съпругата му, Невена. Кимна с глава вместо поздрав, издърпа един от столовете и седна на него. Погледна към детето, след това към мъжа си и каза:
-Кажи нещо! Вече дори не си и говорим. Не се питаме как сме, добре ли е минал деня. Всеки влиза и излиза, яде и спи и толкова. Това семейство ли е? Няма топлина. Днес се изморих много. Но никой не ме пита какво ми е. Всеки смята, че съм длъжна.
Мъжът пое дълбоко въздух, издиша и подпря главата си с ръка. погледна към жена си и каза:
-Само мрънкаш. Това не, онова пак не. Не може да ти се угоди. Да ти кажа честно, вече не ми се прибира от работа. Там поне хората са весели, шегуваме се. А тук, в собствения ми дом, като на погребение. Не смея да се усмихна. 
Детето беше седнало на земята и си играеше с малко камионче. Бръмчеше с уста и когато някой от родителите му повишеше глас, момчето бръмчеше по-силно.
В стаята не се чуваше човешки глас. Само телевизора работеше и тишината се усещаше потискаща, но поносима.
-Дояло ми се е зеле - каза Павел. -Какво има за вечеря?
-Ето, видя ли?- отговори Невена. - Само за ядене мислите, а как съм, не питаш. Не съм готвила нищо.
Димитър беше оставил камиончето на земята и се бе загледал в телевизионния екран. Даваха реклама за лакомства.
-Мамо, тате! -каза то. -Искам, искам сладко!
Невена стана от стола и каза на съпруга си:
-Хайде да отидем до магазина! Хем ще се поразходим и без това никъде не ходим. Обличай се, аз ще наглася малкия и излизаме.
След като се облякоха, семейството излезе от апартамента, Павел заключи входната врата и слязоха по стъпалата на входа. Момченцето искаше да тича напред, но майка му здраво го държеше за ръка. Излязоха от блока и тръгнаха по тротоара. Разминаваха се с хора, едни от които бързаха, а други се разхождаха. Павел разглеждаше спрелите коли на улицата, а Невена-лъскавите витрини на магазините. Петгодишният им син вървеше между родителите си, хванал ги за по едната ръка. До големият супермаркет нямаше много път, но се минаваше през центъра на града. Красивите фонтани,блясъка на магазините, многото хора, привличаха детските очи и Димитър попиваше всичко в детското си съзнание. Наближиха магазина и момченцето видя на едното стъпало седнал възрастен мъж. Обърна се към него, но силните родителски ръце го дърпаха напред. Павел се върна няколко крачки и и хвърли на земята пред стареца монета. А възрастният мъж дори не протегна ръка към нея. 
-Тате! Защо му хвърляш парички? - попита Димитър.
-Защото сигурно е гладен -отговори Павел и продължиха да вървят напред.
Влязоха в големия супермаркет. Насочиха се към щандовете с хранителни стоки. Вървях и разглеждаха. Невена погледна към съпруга си и посочи с пръст:
-Виж ги хората, усмихнати, сигурно се обичат. Как си личи, че има топлинка в тях. Лицата им греят, не са като нашите, изпити и тъжни.
Павел вдигна и двете си ръце и отговори:
-Ето, че пак мрънкаш. Не ме оставяш дори и в магазина. Тук те дават вид, че им е хубаво, кой знае как са в домовете си. Дотегна ми с това твое мърморене, разбери!
И двамата наведоха главите си и продължиха да вървят. Невена сви ръката си в юмрук, но усети, че е празна. Стресна се. Обърна се към мъжа си и извика:
-Къде е Митко? Къде е детето ми?
Павел също се обърна и потърси с очи навсякъде, където можеше да види. Краката му се разтрепераха. Родителите, изплашени започнаха да търсят своя син. Обиколиха всички възможни места, по пътя, по който бяха минали. Питаха хората, клиенти в магазина. Стигнаха до касите, но и там, касиерките казаха, че не са го били виждали. 
Невена и Павел излязоха от супермаркета. В уплахата си двамата се бяха хванали за ръце, инстинктивно. Мъжът запали цигара и извади телефона си. Искаше да се обади на полицията да съобщи. Магазинът нямаше охрана, но бе снабден с камери, които можеха да използват. Тъкмо набираше номера, когато неволно се обърна на едната си страна и видя малкия си син, седнал до стареца, на стъпалото пред супермаркета. 
-Ето го, ето го! -извика бащата и прегърна съпругата си. - Ето го нашия, виж го къде е, а ние го търсихме къде ли не.
Родителите се запътиха към сина си. Стигнаха до него и Павел направи знак с пръст към жена си, да мълчи. Старецът говореше нещо на момчето. А Димитър го слушаше внимателно. Невена и Павел можеха да чуят разговора, бяха толкова близо.
-И така, момчето ми - каза възрастният мъж. - Това левче, което ми даде татко ти, вземи си го. Купи си нещо. Аз нали ти разказах преди малко, че си имам дом, имам си всичко, но не ми се стои сам и затова гледам хората как минават и те ми дават топлинка, усещам я, защото само човек може да стопли друг човек. Малък си още, но ще разбереш. Хареса ли ти историята с моето кученце?
-Да! -отговори детето, обърна се и видя своите родители, хванати за ръце, които стояха и гледаха към стареца.
Възрастният мъж беше усетил смущението в очите на младите хора и каза:
-Имате златно детенце. Така слуша, любознателно. Но не мислете, че не разбира. Каза ми, как искал да ви развесели, но сте му се карали. А вижте сега, как му блеснаха очичките, и все в ръцете ви гледа. Искал е да ви види усмихнати. Това за него е топлината между хората. Аз не съм просяк. Просто у дома, където в момента гори камина е студено, а тук, навън, в ноемврийската есенна вечер, аз усещам топлина, която ще ми пълни душичката и след малко ще ме приспи, забравил за студа. Хайде, Митко, върви при мама и тате!
Невена и Павел вървяха по тротоара, а между тях, хванал ги за ръцете, радостно подскачаше синът им. Жената се обърна към мъжа си и го попита:
-Е, нито зеле купихме, нито сладко. 
-Нищо! - отговори Павел. -Ще си изпържим яйца и готово.
-Ще си изпържим яйца и готово! - весело, през смях каза петгодишното дете.
Семейството се прибираше в късната вечер. Влязоха в дома си, където вместо храна, донесоха топлината, която живееше на улицата. Там, те най-малко бяха очаквали да срещнат жарта, която е била останала от огъня между тях. Няколко думи на непознат старец им бяха напомнили, че топло в душата може да се даде само от човек.
И тази топлина не се заменя с нищо.

Явор Перфанов
01.11.2018
Г.Оряховица

:)

© Явор Перфанов Всички права запазени

2018

 

 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??