Стълбата

Дървена. Стара. Здрава. Широка. Твоята! Не помниш началото ú и не виждаш края ú. Първото нещо, което съзираш в светлината. И поемаш...

Понякога я изкачваш бавно, без да бързаш, оглеждайки се с любопитство от височината на достигнатото. Понякога планираш внимателно стъпките си и се катериш уверено, с равномерно темпо, наслаждавайки се на успеха си. Друг път се задъхваш и чуваш само ударите на сърцето си, а всяка крачка е усилие на волята. Мускулите отказват, но умът не им дава мира. Краката ти треперят, но все пак се подчиняват. Понякога прескачаш по две стъпала наведнъж, без умора. Радост и благодарност преливат у теб, а стъпалата се стопяват и изчезват с измамното усещане за равнина. В някои дни поглеждаш назад и се замисляш колко път си изминал и колко ти остава. В други дни умът ти препуска напред, а въображението се мъчи да отгатне какво те чака там, където очите не могат да видят. Понякога се връщаш надолу, защото познатото е по-комфортно от неизвестното или пък, за да свършиш нещо пропуснато. Случва се да стъпиш и на скърцащи стъпала, които знаеш, че може да не издържат тежестта ти и да паднеш. Отнема ти време преценката. Но... посоката е все една, и все нагоре. Бързо или бавно... С времето толкова свикваш с изкачването, че забравяш за стълбата и движиш краката си по спомен. Винаги си сам и сам определяш темпото си. Заобиколен от други стълби, по които хора като теб вървят нагоре, изпитваш споделеност. Мъже и жени пред теб, други зад теб, а трети – винаги редом с теб. Можеш да погалиш с ръка, да подадеш ръка или само да махнеш, създавайки мига и да продължиш по своя път. Ден след ден, докато стигнеш последното стъпало и отново станеш светлина...