И до ден днешен всички говорят за златните му ръце. Той построил и църквата, и селското училище, и чешмата с трите чучура, от които все още тече вода. Бил най-добрият в занаята си, но и най-горделивият и саможив човек в селото. Малцина от съселяните си уважавал, а още по-малко зачитал. Работата му била съвършена, нравът нетърпим.

         Но? 

         Майсторът имал дъщеря. Тя била девойка за чудо и приказ, ала се разболяла и нито един лекар в околността не могъл открие причината за болестта ѝ. Въпреки това той продължавал да строи, да издига, да създава. Колкото повече работил, толкова по-зле ставало състоянието на девойката. Едва когато легнала на легло, Майсторът се вслушал в думите на съпругата си и въпреки нежеланието си отишъл при местната знахарка. 

          Старицата го изгледала, без да се трогне от нещастието му и накрая рекла:

          –Казват, че под самия връх на планината има извор с лековита вода. Момичето ти трябва да пие от нея, за да оздравее.

          –А как да стигна до там? Дори и пътека няма до върха –възроптал Майсторът.

          –Щом няма, направи!

          –Това ще отнеме ужасно много време, дъщеря ми не може да чака!

          –Аз ти казах какво да сториш. Останалото не е моя грижа. 

          Майсторът се ядосал, напуснал колибата на знахарката и решил да заведе дъщеря си отвъд планината, там имало голяма болница. Същият ден обаче състоянието на девойката се влошило и той разбрал, че нямал никакво време за губене. Вложил всичките си средства в материалите, които му били нужни и започнал да гради стъпала, които да го отведат до извора. Теренът бил тежък, затова мъжът напредвал бавно. Ала мисълта за болното му дете го крепяла в битката с планината. А тя (тази планина) не му спестила нищо. Пекло го жарко слънце, мокрили го обилни порои, брулили го студени ветрове, но той вървял все нагоре и нагоре. Едно по едно се заредили стъпалата бели и чисти, напоени с неговата пот и тревога.

        Строял Майсторът, а всяко следващо стъпало го доближавало до целта. Но точно под самия връх материалите свършили. Мъжът седнал отчаян. Толкова време било минало. Изворът си оставал недостижим, а дъщеря му дали вече не била починала?

         И докато се тюхкал и проклинал късмета си го осенила следната идея – да направи последното стъпало от камъните, които бил махнал, додето разчиствал терена. Пренесъл с последни усилия от подножието тежките късове. Сортирал ги по големина и измайсторил най-горното, най-трудното, но и най-красивото стъпало. 

         Изворът се ширнал пред очите му продълговат и кристално чист. Налял от лековитата вода и забързал надолу. Слизайки Майсторът чул камбаната на църквата, гласовете на хората работещи на нивите си, глъчката на децата играещи по поляните и в този момент разбрал колко му липсвало всичко това и колко бил изгубил, странейки от съселяните си. Очите му се навлажнили щом зърнал с каква радост го посрещнали, забравяйки предишната му горделивост и саможивост. 

       Майсторът отишъл първо при знахарката. Целунал ръката ѝ и ѝ отлял от лековитата вода. 

       –Няма нищо по-важно от уважието на ближните. С всеки метър нагоре ти печелеше малко по малко обичта им –рекла мъдрата старица. –Стъпалата, които измайстори ще останат за идното поколение, за да напомнят на всеки, който се качва по тях, че АКО ЧОВЕК НЕ НАПРАВИ ПЪТЕКА КЪМ ХОРАТА, ЩЕ ТРЯБВА ДА ИЗГРАДИ ПЪТЯ ДО ТЯХ – СТЪПАЛО ПО СТЪПАЛО.