Из цикъла "На турне"

Жана беше силна и смела жена. Пореше живота с широки и решителни крачки. И бързаше, и не бързаше. По-важното беше, че никога не спираше. Никога, на никаква цена! Това беше нейната цел в живота – постоянно движение.Едни се бореха да летят като орлите – високо и вечно, други се бореха да са единствени и неповторими, трети пък непременно да бъдат първи. Жана се бореше да не спира. За нея човек трябваше постоянно да се движи в чудото наречено живот и каквото му хареса просто да си го вземе. Теорията ѝ беше простичка и лесно изпълнима. Средното си образование  завърши на една глътка без сама да разбере, специализира във Франция, завърна се в родната си София и зае мястото на второ виолончело в Музикалния театър. Всичко това все така движейки се непрестанно. Омъжи се, разведе се и остана на улицата с любимото чело в едната ръка и любимия син в другата. Справи се и с това препятствие все така в движение и не разбра кога замина със сина си за Канада. След десетгодишна летаргия в тази тъй уредена държава се прибра и си купи къща в Ягодина. Направи я къща за гости и започна да се занимава с абсолютно чужди за нея неща – пране, чистене, готвене. И всеки би помислил, че най-после се е спряла, но погледът ѝ към безмълвното чело в ъгъла ѝ докара сърдечна невроза и тя не разбра кога засвири и тръгна по турнета. Целият ѝ живот се измести в съвсем нов, различен коловоз – Ягодина – Испания, Ягодина – Франция, Ягодина – Америка. Така тя пак остана вярна на веруюто си и не спираше, което ѝ донесе някакво относително равновесие. Докато не срещна Киро обоя. Той си беше странен човек, с уреден живот, с приятелка за старини и слава на добър обоист, но със заседналата мъка от липсващата му тръпка на действащ музикант. Това го накара да тръгне по турнета. И Киро беше същата изгубена душа като Жана. Хареса я веднага щом я видя, но не посмя никога да ѝ го каже, обладан от неприсъща за годините му свенливост. Жана усети този син поглед и обърна гръб рязко и безпрекословно. За нея Киро не беше Киро обоя, а оня мъж с всичките му криви зъбчета, френско „р” и женски хормон в гласа. Само един път успя да я накара да го погледне Киро – засвири в една пауза на спектакъла прекрасния концерт на Марчело. И не само засвири, а пукна нещо в душата на Жана. Тя се уплаши и отказа следващото турне. Отказа и по-следващото. Стоеше си само в Ягодина, не смееше и до родната си София да отиде, от страх да не срещне Киро.

А Киро залиня, отслабна и се отказа от живота. Жана изчезна и той искаше да изчезне. Говореше си постоянно – как не те е срам, бе Киро, на 70 г. да се влюбиш като десетгодишен хлапак, какво ти липсва, кажи, какво – апартамент като слънце, красавицата Елза, за която всички ти завиждат също е твоя, пътуваш по целия свят, свириш – какво друго искаш още? Остави я тази Жана, любовта е за младите, а и Жана не е млада, какво толкова! Но полза от това нямаше и той се луташе изгубен за реалния свят.

Когато една септемврийска привечер Жана простираше на двора, чу Марчеловия концерт за обой. Уплашено погледна нагоре, помисли, че полудява, но вълшебният обой се лееше като ангелски глас, обливаше я с любов, нежност, самота, обреченост, усмивка, страст и лекуваше страха ѝ. Тя седна на малкото столче и за първи път в живота си заплака с едри сладки на вкус сълзи. На другия ден разбра, че някакъв шантав музикант купил къщата на отсрещния хълм. Разтрепера се, но сили да бяга отново нямаше.

Така вечер след вечер Киро обоя опитомяваше силната, дива душа на Жана.

Тяхната сватба стана първата на местни ягодинци…