Тъмна нощ. Пирина тихо ехтеше из горите си. Трепнеше в разгар от тревога за момък, който стъпваше с нозете си из нея. Сякаш планината искаше да го предупреди, че нещо той бедува. Из дробовете ѝ на планина и на гора, се скиташе вълчица: бяла като сняг, очи сини като небесата и нрав като на човек, който не се бои от нищо. Неслучайно, людете от Пирина говореха за въпросната вълчица. Наричаха я- Вълушка.
Ботьо, така се казваше момъкът, диреше тази нощ Вълушка. Искаше да я види, но и да ѝ навреди заради умъртвените кокошки, които тя бе изяла наполовина от по- предната вечер.
Ботьо чу внезапен вълчи вой. И докато се загледа към върха на планината, нещо взе, че го строполи на земята. Това бе...Вълушка.
-Какво правят нозете ти тука?!- озъби се вълчицата на момъка. И когато той я погледна, забеляза,- това не бе вълчица, това бе жена, девойка с гола плът и вълча козина, носеща я на гърба си, за да прикрива доколкото може природата ѝ.
Двамата се загледаха. Но Вълушка изви от болка. Ботьо я прониза със сърпа си и от гръдта ѝ на вълчица-жена се стече кръвта ѝ. Вълушка се изправи и се подпря едва на кората на едно дърво, а другата си ръка постави на ранените си гърди.
-Защо? Нима толкова те уплаших, че поиска да ме раниш?-продума през сълзи дивото момиче.
Ботьо я погледна още веднъж. Погледна и сърпа си, който бе оцветен от кръвта ѝ. Но се разгневи и ѝ рече:
-Това е задето ме повали на земята и затова че умъртви кокошките на хората от селото ми! Повече да не съм те видял да се мяркаш пред комбалите ми!
Вълушка, дивата вълчица, за която всеки разправяше своите представи и митове, побягна навътре в гората си. На Ботьо някак си обаче му стана тежко. Сякаш, за миг, съжали, че я бе ранил. И въпреки тягостта, която изпита в сърцето си, той се прибра у селото си.
На сутринта Ботьо рече всичко на людете от селото си. И от страх, че вълчицата Вълушка може да поиска да си отмъсти, те решиха да изчакат нощта да падне. Тогава щяха да я търсят- и под дърво, и под камък. Решено беше- искаха да я убият.
Същата вечер цялото село се бе вдигнало на крак. И докато пристъпваше из горите на Пирина- и с разпалели се от огньове факли, и със сърпове в ръка, Ботьо я видя-Вълушка. Нещо в него проговори. Той бавно и тихо се отдалечи от хората си и настигна вълчицата.
-Пусни ме! Пусни ме ти казвам! Не съм ти яла от кокошките!- зарони сълзи Вълушка.
-Тихо, тихо, Вълушка! Спасявам те от хората си!- каза Ботьо на девойката. -Планират да те убият! Ако ти е мил животът, тръгвай с мене!
На Вълушка не ѝ трябваха повече думи да се убеди в реченето от Ботьо. Тя го хвана под ръка и те тръгнаха заедно извън гората.
Уморени вече от търсенето си без следа от Вълушка, селяните тръгнаха да се прибират. Но зли сили ги издебнаха още щом краката им пристъпиха прага на селото си.
През това време Ботьо се стараеше да излекува раните на Вълушка. И докато попиваше полу-засъхналата кръв от ранената плът на вълчицата, тя внезапно му отвърна:
-Защо?
-Какво защо, диво момиче?- запита я Ботьо.
-Защо ми помагаш сега? Не ме ли искаше и ти мъртва?-продължи да говори Вълушка.
Ботьо се загледа в нея- в очите ѝ и сякаш успя да види крехката ѝ боязлива душа. Запази тишина. Мълчание.
-Ботьо...Ботьо съм аз.- сетне каза момъкът на девойката. -Тебе, както знаеш, те знам аз!
-Б-Ботьо?-изрече едва Вълушка.
Ботьо усети как сърцето му ще се пръсне от погледа на Вълушка- мил и драг, спокоен и смирен, но и уплашен. Той се снижи до нея и прошепна в ухото ѝ:
-Прости ми, диво момиче! Прости ми, бяла вълчице!- с тези думи Ботьо целуна мястото, където бе ранил Вълушка. А тя му отвърна със същото- с целувка по бузата.
Чуха се викове от отвънка. Ботьо и Вълушка разбраха, че нещо лошо иде: и за тях, и за хората, и за селото.
-Стой тука, Вълушке!-извика Ботьо на девойката.
-Ботьо?!- отвърна възклицателно също вълчицата.
-С мен си! Няма да допусна никому да те рани!-рече мъжът. Вълушка го изгледа и му каза:
-Не ме е страх мене някой да ме рани! Страх ме е...за тебе...- тези думи разтопиха сърцето на Ботьо, но нямаше време. Той осъзна добре, че е влюбен, но трябваше като мъж да защити това, което обича- и селото, и хората, и най-вече...любовта си, която бе намерил. Той излезе да види какво става навънка. Вълчицата го последва. И когато видя как Ботьо бе на път да бъде умъртвен от духовете на Пирина, дивото момиче се изправи срещу тях, заставайки пред обичта си, за да я защити- Ботьо.
Духовете, които планината изпращаше, се учудиха. Но виждайки как и Ботьо застава до Вълушка и хваща нейната ръка, нещо в тях трепна. Те се успокоиха и обърнаха гърба си. Оставиха селото и влюбените.
На следващия ден селото вдигна голяма сватба- толкова, че чак Пирина настръхна. Хората пееха, ли и пееха:
,, Сватба е, сватба е , голема, днеска!"
Зурни биеха,тъпани удряха, гайди пропяваха. Младоженци бяха те- Ботьо и Вълушка. Пирина също научи.
-Сватба е!- радваха се хората.
-Нашата сватба е...- прошепнаха младоженците на себе си. Погледнаха се и се целунаха.