1.04.2008 г., 21:58 ч.

Сватбата на Доменико 

  Проза » Разкази
761 0 2
5 мин за четене
СВАТБАТА НА ДОМЕНИКО


Доменико се спря пред вратата и позвъни. Пъхна едната си ръка в джоба. Чу как някой се приближава откъм вестибюла и погледна шпица на панталона си чак до обувките.
        - А, ти ли си, Доменико. Влизай, влизай. Лаура още се къпе. Влизай, Доменико.
        - Благодаря - отвърна Доменико и прекрачи.
        - Аз съм лелята на Лаура, ето тук можем да влезем, по-голямата й леля, леля Жозефина. Седни, седни, Доменико. И знаеш ли откъде пътувам, за да дойда на вашата сватба?... О, чак от Гватемала, представяш ли си, Доменико?
        - От Гватемала! - каза той и повдигна пеша на сакото си, за да седне. Единият крак на стола се измъкна и Доменико се строполи на пода заедно с разглобения стол. Той се усмихна.
        - О, колко глупаво се получи - каза леля Жозефина, - ето един здрав стол.
        Тя седна върху него, напъна го с тяло, после го отстъпи на Доменико.
        - Много ви благодаря - отвърна той.
        Леля Жозефина свали от етажерката един голям буркан, отвори го и мушна в него лъжица.
      - Чудесно сладко! - каза тя, извади лъжицата и я сложи в една чиния пред Доменико. - Хапни си, сега си младоженец - усмихна се дружелюбно леля Жозефина и седна срещу него. Доменико извади стеснително част от езика си и го прокара по лъжицата.
        - Дали се е... изкъпала вече Лаура? - предположи Доменико.
        - Не бързай, моето момче, не бързай - свъси вежди леля Жозефина, - никога не бива да се бърза - каза поучително тя. - Разбираш ли, Доменико? Това са деликатни работи… Това е цял ритуал и една жена трябва да го извърши както трябва, особено, когато е решила да става съпруга. Нали разбираш!?
       - Разбирам - отвърна Доменико.
       - Отлично, моето момче - усмихна се леля Жозефина с всичките си гватемалски зъби. Доменико за пръв път виждаше зъби от Гватемала.
     - Знаеш ли Доменико... бих искала да си поговорим за някои неща, как да ти кажа, малко деликатни... - леля Жозефина погледна Доменико право в очите и понеже не успя да види нищо там, продължи: - Та за първата брачна нощ ставаше дума...
        - За нея ли ставаше дума? - попита Доменико.
        - Да - каза леля Жозефина разтревожено. Доменико извади от джоба си пакет цигари и запали една. Тя изчака да изпусне първия облак дим и продължи:
       - Ние, жените, сме особено чувствителни в такива моменти, ставаме като струна, нали разбираш, изпъната докрай, и само едно погрешно дръпване; искам да кажа докосване и... всичко отива по дяволите. Зазвучава фалшива музика, всичко се срутва, проваля се и ние вече сме отвратени от това, което би трябвало да ни донесе върховна наслада и осъществяване. Нали разбираш, Доменико!? Трябва да се пипа като хирург, не, като диригент, не, не, като цигулар, който върти пръсти по грифа, едва го докосва, както сянката на птица под луната докосва езерната повърхност, без да се гмурка в нея, а пък стига дъното...
        - Нали още става дума за първата брачна нощ? - попита Доменико.
       - ... до дъното на нещата, до същината на нещата, до... Каза ли нещо, Доменико?
        - Не, не, само исках да разбера дали още става дума за...
        - По дяволите! - каза леля Жозефина.
        Доменико виновно сведе глава и леко лизна лъжицата със сладко.
        - Не разбираш ли, че искам да ти помогна, понеже познавам племенницата си!? - каза бавно и отчаяно леля Жозефина.
       - Лаура ли? - попита поривисто Доменико. Леля Жозефина стана и си наля чаша портвайн. После отново седна.
       - Та слушай, Доменико - започна тя, след като отпи голяма глътка. - Ти обичаш Лаура, нали!?
        - О - каза той, - много я обичам, как да ви кажа, откакто я познавам, сякаш...
      - Много добре - рече леля Жозефина. - А... случвало ли се е нещо... помежду ви... нещо по-...?
       - Какво? - попита Доменико.
        - Значи никога не сте...
     - О... - промълви той. Беше се досетил и наблягаше върху лъжицата, докато леко я изкриви. Леля Жозефина отново стана и си наля още една чаша портвайн.
    - Слушай тогава, моето момче - рече тя, - аз малко се боя за теб, имайки предвид силното ти чувство. Можеш да сториш някоя глупост, искам да кажа... да постъпиш малко грубо... изведнъж... нали ме разбираш!?
Доменико кимна, но гледаше настрани, някак съсредоточено.
    - И понеже така или иначе ви предстои... то трябва да бъде както трябва. Добре, ще приседнеш до нея, ще я погалиш нежно по косите, Лаура има толкова хубави дълги коси, ще я попиташ дали не е малко уморена след толкова танци, може би ще ви се наложи да поиграете фокстрот, нали разбираш, зависи какво ще изпълни оркестърът, и малко самба, но вие сте още толкова млади, ще ви останат сили, тя ще ти каже, че не, не е много уморена, само мъничко, че й се вие съвсем малко свят, но ти трябва да не забравяш, че никакъв свят няма да й се вие, само корсетът ще й стяга малко и затова ще диша по-тежко. Точно тогава ще трябва да й се притечеш на помощ, да разхлабиш връзките, без да ги измъкваш, искам да кажа да се опиташ да обуздаеш страстта, която обича шума от всичко, което се пори и разнищва до край. Тогава трябва да й предложиш да си полегне, за миг да оставиш този корсет и да разкопчаеш най-горното си копче на ризата, понеже си изпотен, можеш да я попиташ дали не иска да пийне нещичко и още докато не си изрекъл последната дума, можеш вече да я сграбчиш, но много нежно, някак бавно дори, да се опиташ да полегнеш заедно с нея, както си я хванал леко под мишница и чак тогава да разхлабиш достатъчно тези връзки на корсета, така, щото той да може вече да се махне. А това ще трябва да сториш отново ти. Оставиш ли я повече от няколко минути с така разхлабен наполовина корсет, току-виж станала да се преоблича, да си налее чаша, да изпуши цигара или нещо такова... Докато я обсипваш с целувки, в които трябва много добре да дозираш чувството си, за да не я отвратиш, тя няма да успее да види как вече си свалил панталона си, само ще усети и ще потръпне - точно тогава е моментът да поискаш от нея онова, което и тя ще поиска от теб, понеже и ти няма да си успял да видиш как тя е изхлузила полата си изпод лакътя ти. И тогава ще усетите оная голота, която се вижда само с върха на пръстите, която се крие под езика, от която ти изтръпват ходилата и ти се струва, че си направен от пясък и всеки момент ще се разсипеш на хиляди зрънца, без форма, без смисъл и без връщане назад...
    Изпънал единия си крак, Доменико олекваше от сладостна отмала, която сякаш изсмукваше мозъка му на тънка струйка през слабините. Изненадан и смутен, той се извърна, обгръщайки с равнодушен поглед появилата се на вратата Лаура.

© Константин Делов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??