Сватбата

-1-

   Зимата отмина и отстъпи място на пролетта. Цветята и дърветата се окичиха с пъстри одежди, а тревата се поклащаше лениво под порива на лекия вятър. Птичките пееха и чудната им песен изпълваше селото. Капки роса блестяха по тревата, а слънцето се  подаваше бавно и мудно от изток. Денят се очертаваше да бъде топъл и приятен. Беше идеален за сватбата, която предстоеше.

-2-

   Музиката беше вече събудила остатъка от селото, когато бай Саво се върна от разходката си. Той често се разхождаше из гората, когато имаше време и не го бяха налегнали грижи. Бяха поканили него и момчето му на тази сватба. Празненството щеше да бъде голямо - все пак се свързваха две от най-богатите фамилии не само в селото, но и в цялата околия.

   - Хайде, момче, защо не си се облякъл още? Не чуваш ли музиката? Трябва да тръгваме.

   Бай Саво беше купил нови дрехи за себе си и за момчето. Измиха се, сресаха се и тръгнаха към Ивановата къща. Кольо - щастливият младоженец - вече беше пристигнал със сватбарите в къщата на бъдещата си невяста и олелията беше голяма, докато булката се обличаше в стаята си.

На вратата се почука.

   -         Кой е? – обади се Невена от вътре.

   -         Аз съм, Саво.

   -         О! Ти ли си, бай Саво? Хайде, влизай.

Вратата се отвори предпазливо и Саво и момчето му влязоха в стаята на булката. Тя се беше облякла и правеха последните приготовления, преди да излязат при сватбарите. Саво я огледа и закима одобрително.

   -         Прекрасна си. Радвам се, че аз съм първият, които те вижда и може да ти честити.

   -         Благодаря, бай Саво. Това ли е момчето ти? – запита Невена.

   -         Да, това е. Казва се Асен - Саво го сръга и той се усети.

   -         Много си хубава – каза той и сведе поглед срамежливо към земята.

В този момент някой застана пред него. Чий бяха тези хубави крака? Вдигна бавно поглед. Пред очите му цялата фигура беше стройна и изящна. А лицето - то беше като изваяно. Сините й очи го погълнаха, а усмивката й го обърка и притесни. Това беше най-хубавото момиче, което беше виждал някога. На него ли се усмихваше? Той седеше и я гледаше. После се озърна настрани и дори зад себе си - никoй друг нямаше. Тези очи гледаха право в него и му се усмихваха. Това силно го смути и той се изчерви. “Хайде, давай. Кажи й нещо… Но какво?”

Седеше и я гледаше вцепенен. Добре, че беше Саво, да го измъкне от неловката ситуация.

   -         Хайде, момче, стига си зяпал така момичето. Казва се Ралица и е сестра на прекрасната ни булка.

   -         Аз, ъъъ …. – успя само да изрече Асен.

   -         Той е очарован да се запознаете – намеси се отново Саво.

   -         Аз също – каза Ралица и се усмихна.

Беше като земен ангел. Гласът й беше мек и хубав като на славей. Косата й беше хваната с панделка, а буклите й, черни като катран, падаха непокорно върху раменете й.

-3-

   Цялата олелия беше минала и вече обядваха. Оркестърът свиреше и мнoгoбройни тела се движеха в такт с музиката. Младоженците танцуваха по средата, обкръжени от близки и познати.

   Саво се загледа. Само една част от селото беше тук. Другите щяха да дойдат в някои от следващите два дни, за да почетат младоженците. Той неведнъж се беше питал как издържаха тия хора за правят тридневна сватба.

Ей там, срещу него, се бяха подредили двете семейства с децата си. Бащите седяха и бъбреха оживено за земята и добитъка, за трудностите, с които бяха постигнали големите си богатства, а майките си говореха за домакинството и работата по нивята, която ги чакаше след сватбата. Всички деца, и на двете семейства, бяха женени с изключение на Ралица.

   Саво беше уловил погледа у сина си - тоя влюбен и замечтан поглед. Усмихна се и се обърна към Асен. Храната в чинията му не беше докосната въпреки, че бяха по средата на обяда. Погледна го. Не беше трудно да се досети на къде гледа. Ралица също го гледаше и се усмихваше.

   -    Хайде, отиди и я покани на танц.

В първия миг Асен сякаш не го беше чул, но в следващия го гледаше втренчено.

   - Не мога. Срам ме е, а и не мога да танцувам.

Саво въздъхна

   -     Трябваше да те науча на някой и друг. Хайде, иди поне на едно хоро. Гледай от другите и прави като тях.

*

   Вечерта мина и си замина, но Асен не можеше да я забрави. Виждаше как му се усмихва и в сънищата си чуваше медният й глас, които го караше да политне от радост.

*

   Мина се време. Савовото момче само скиташе по улиците и търсеше дори най-малкият повод да зърне тази, която бе запленила цялата му същност.

*

   Една вечер бай Иван почука на вратата на савовата къща. Саво отвори и се усмихна широко.

   -         Бай Саво, трябва да поговорим за момчето ти - той видя как усмивката му помръкна.

   -         Да не е направил нещо? – побърза да попита Саво тревожно.

   -         Извикай го!

Саво се показа на стъпалата на къщата и викна три пъти. На третия път момчето му изскочи от обора и за секунда се отзова седнало на масата срещу Ивана.

   Вратата се затвори и Саво седна при тях.

   -         Момче, - започна Иван - ти от  много време следиш дъщеря ми. Казаха ми, че си поискал да се ожениш за  нея и именно по тоя повод съм тука. И двамата много добре знаем, че тая работа няма как да стане. Ние сме от различни прослойки на обществото, а и ти нямаш нищо, което да й предложиш. Нямаш тия условия, на които тя е свикнала. Нищо нямаш. Даже име си нямаше и живот преди Саво да те спаси. Ние сме влиятелна и властна фамилия и няма да допусна дъщеря ми да се омъжи за човек от простолюдието. Наистина съжалявам за това, което ти се е случило, но някои неща не могат да станат. Знаеш, че аз не съм лош човек и за това предпочитам да си ти кажа всичко право в очите, а не да те одумвам зад гърба ти. Ти никога няма да можеш да постигнеш и половината от моето богатство. Нито някога някой ще може да те приеме по-различно без съжаление в очите. Виж, знам, че може би ти е тежко, но по-добре спри да се мъкнеш след дъщеря ми. Вече съм й избрал годеник и след четири години като порасне ще я омъжа за него. Не оставай с грешни впечатления - не си ти.

Бай Иван стана, отвори вратата и си отиде.

   Прямият му отговор изплющя като камшик и се вряза в сърцето на Асен като стрела. Той седеше като пребит на мястото си. Сълзи се стичаха по бузите му. Сякаш бяха забили нож в сърцето му. Дори и тогава сигурно би го боляло по-малко. До този момент мисълта за богатство бе чужда за него, но сега започна да вижда нещата по друг начин. Наистина ли хората го съжаляваха? За това ли го гледаха така всеки път, когато минеше покрай тях? Тя щеше да се омъжи за друг и то съвсем скоро! Бай Иван беше прав. За толкова кратко време нямаше как да постигне и една десета от неговото богатство. Парите ли бяха всичко за тоя човек? Умът му се замъгли и му причерня. Всичките му  мисли сякаш се изпариха и остана само болката в душата му. Тая болка раздираше и разяждаше цялата му същност. Побърза да се прибере в стаята си и захлипа на възглавницата. Чу потропване на вратата. Първоначално си помисли, че му се е сторило, но при втория удар разбра, че не е така.

   - Може ли да вляза? - попита Саво предпазливо.

   - Не! Искам да остана сам.

   - Добре, както желаеш.

   След четвърт час къщата утихна напълно. Асен се унесе и засънува. Милата му Ралица. Сънуваше как се гонят по улиците на селото. И двамата се смееха. Той тичаше след нея и сърцето му затуптяваше бързо всеки път щом тя се обърнеше назад и му се усмихнеше. Зави след поредния ъгъл и спря, прикован на място. Тя беше там, но не беше сама. Някакъв момък я държеше в обятията си, а тя се дърпаше, плачеше, викаше и се бореше с него. Асен се втурна, но се спъна в един камък и падна. От къде се беше появил точно сега? Вдигна поглед и видя как двамата се отдалечаваха. Асен се опита да се изправи, но осъзна, че е окован. Погледна пак и ги видя пред олтара. Момъкът продължаваше да се усмихва, а булката му бе подпухнала от плач. Каза “Да”. Не можеше да повярва. Та това беше Ралица!

   Един протяжен вик се изтръгна от него и той се събуди, облян в пот. Сърцето му препускаше лудо като буен пролетен поток, а самият той се чувстваше смазан.

Слънцето се подаваше зад планината. Беше време за работа.

~~*~~

(следва продължение)