Беше затворен несправедливо, осъден без съд, и присъдата беше изпълнена без палач. Тук в тази тъмна килия щеше да прекара остатъка от времето си на тази земя. Понякога си мислеше, че вече е мъртъв тъй като чернотата и тишината по нищо не се различаваха от смъртта.

Усещаше, че още диша и можеше да усети студеното време навън. Студ беше сковал околията, сняг беше затрупал и човек и природа, и едно непоклатимо спокойствие властваше над илюзията наречена време. Може би точно заради лютата зима дните му изглеждаха още по-безкрайни, ако това изобщо беше възможно.

В това мъртвешко битуване единственото, което крепеше изнемощялата му душа, беше надеждата, че ще види отново принцесата си. Надяваше се, че ще усети детските ѝ ръце още веднъж, че ще види топлата ѝ усмивка сред тази кучешка зима, и ще отплава на последното си пътешествие щастлив.

Разтърси глава за да не заспи и видя познатите зелени очи. Шест ярки кръвожадни светлинки, демони направени от човека за да му помагат, и обърнали се бързо срещу него. Днес те бяха тъмничари. За да не може той да избяга. Може би пък днес щеше да бъде денят?

Обърна се леко към тях без да издава звук, и докато те го гледаха изпитателно, той нанесе светкавично изненадващ удар по главата на средният тъмничар. Две очи изгаснаха.

Използва неговото въже за да омотае краката на втория, докато се бореше с третия с всичките си сили. Чу се трополене и още две зелени очи престанаха да съществуват, докато последния чифт го гледаше все още изпитателно под него. Гледаха и се бореха. Ала той беше по-силен. Сякаш стоя върху него с часове, а може би бяха секунди, но и последният чифт очи избледняха и след няколко примигвания се изпариха.

Отдръпна се от тялото на насилника си и се строполи на студения под. Отдъхна си. И преди беше успявал да надделее над тъмничарите, но бягството винаги изглеждаше невъзможно. Почти невъзможно. Беше виждал няколко пъти онази пещера, която водеше отвъд. Отвъд крепостта на мъчителите си, отвъд огромната планина, отвъд - към неговото спасение.

Днес щеше да се опита отново да я стигне. Сияйната пещера на спасението.

Започна да опипва земята за да намери ключовете за килията си. Знаеше, че имат ключ въпреки забраната да носят такъв. Един от тях щеше да има скътан ключ и той щеше да го използва за да излезе. И наистина не след дълго ръцете му напипаха познатите ръбове и скоро ключалката щракна с познатия звук.

Коридорът на тъмницата беше пуст, осветлението мъждиво. Не трябваше да го видят, за това приклекна и използвайки сенките хвърляни от шепата лампи се запромъква към изхода. Когато преминаваше покрай някоя врата лицето му опираше до земята и лазейки много внимателно гледаше да не привлича вниманието на тъмничарите от съседните килии.

В края на коридора имаше един пазач, който спеше на стола си. Винаги спеше. Беше толкова просто - вземаше ключа от врата му и отключваше вратата. И днес точно това се случи. Пресегна се, дръпна каишката на врата му и след малко беше в широката входна зала. Тъмницата имаше приемна, където затворниците изчакваха реда си, а близките им приемаха несправедливата присъда. В ляво от нея се намираше Крилото на Смъртта, от където той се опитваше да избяга.

Две глави мигновено го фиксираха, сред което зазвъняха камбаните за тревога. Чуха се стъпки и крясъци. Врати се заблъскаха, светлина започна да нахлува отвсякъде. Идваха за него, да го приберат отново. Нямаше да им се даде!

Когато двамата тлъсти пазачи отвориха входната врата студ и сняг нахлуха в приемната зала. Хукнаха към него и той тръгна на бегом към тях. Щяха да се блъснат. Ръцете им се отвориха и понечиха да го хванат, но той клекна и се плъзна по лъскавите плочи между тях. Докато успеят да се обърнат той вече беше нагазил в дълбокия сняг отвън.

Черни облаци властваха над нощното небе и светлината на луната и звездите не беше допусната до човешкия свят. Само беглите проблясъци идващи от грозния замък успяваха да се разходят по снежната покривка и ориентират клетия беглец.

Животът му зависеше от този бяг и той не спираше. Студът се просмукваше в цялото му тяло, в костите му, в мозъка му, в душата му. Ако спреше - това щеше да бъде краят. Бягаше и не спираше. Нагоре към пещерата. Каменният затвор беше ограден от високи планини и пещерата беше единствения му изход. Трябваше да стигне до нея. А после го чакаше спасение. И топлина.

Снегът се забиваше в лицето му, вятърът режеше дробовете му, а студът стискаше очите му в смъртна хватка. И точно докато си мислеше, че те не му трябват в този мрак, краката му го предадоха и той се спъна в нещо и падна.

Устните му вкусваха студения сняг и изсъхнали листа. Усети аромат на бор и пръст. Надигна леко глава и видя изоставена колиба. Вратата я нямаше много отдавна, а изглежда краката му се бяха спънали в дървено стъпало.

Няколко минути на завет щяха да му помогнат да събере сили и да продължи към пещерата. Пристъпи прага на порутената барака и времето спря. Виелица и сняг, студ и болка престанаха да съществуват. Беше само той сред непрогледен мрак. Дали беше обратно в тъмницата си? Дали беше сънувал?

Напрегна очите си и опита да се загледа отново. Малка светулка нежно прелетя на главата му и той инстинктивно я последва. В този момент тя беше цялата му вселена. Вървеше след нея напред, но сякаш и нагоре. Костваше му усилие, но той беше решен да я следва. Тя ускори полета си и той също.

Тичаше след нея и му се прииска да има кола за да се движи по-бързо. И ето че беше в кола, а светулката все така напредваше, а той изоставаше. Натискаше педала на газта и светлини започнаха да се размиват покрай прозорците на колата. Чуха се свиркания, далечни подвиквания. Но той даваше газ. Появиха се други коли и той ги заобикаляше. Появиха се къщи и той завиваше покрай тях. И изоставаше все повече след всяко натискане на газта, а светулката подигравателно пърхаше в далечината.

Забрави за светулката, искаше да стигне на време до болницата. Принцесата му не беше добре. Беше припаднала по време на училищното представление и започна да се гърчи неконтролируемо. Жива, но на ръба на смъртта. Беше се обадил на бърза помощ, но нямаха свободни линейки. Бяха му казали да я закара той или да чака около час. Решението беше ясно.

Караше бясно и заобикаляше препятствия. Свиреше с клаксона, викаше на хора, които не могат да го чуят. Крещеше, а с едно око гледаше своята девет-годишна принцеса как умира на задната седалка омотана в колани. Гледаше и караше, гледаше и караше. Светулката вече я нямаше. Момиченцето му изчезваше пред очите му по същия начин. Знаеше, че щеше да я изгуби. Продължаваше бясно да крещи и свири.

И после спря. Видя нечия друга принцеса да пресича и времето застина. Те или тя. Неговата дъщеря или чуждата. Вселената му поиска там в този момент да направи избор. И той го направи. Скочи върху педала на спирачката и се заби в близкото дърво. Колата спря, но той не. Не беше си сложил колан.

Усети стъкла, усети асфалт, чу викове и последното, което чу бе как се пукат кости.

Опита се пълзейки да направи движение с ръка и пръстите му докоснаха камъни. Познати камъни. Беше стигнал пещерата. Светулката го беше довела тук. Усещаше топлината на пещерата с ръцете си, докато краката му умираха навън в снега. Лицето му се обля в светлина и топла прегръдка, докато ходилата му се пръскаха от болка.

Драпайки накара тялото си да влезе вътре. Сантиметър по сантиметър животът започна бавно да се връща в него, сякаш обливайки с енергия не тялото му, а душата му. Усещаше как пръстите на краката му се превръщаха в черни ненужни израстъци, все още потопени в снега отвън, но спасението вече го чакаше. Поздравяваше го. Прегръщаше го. Надигна глава и видя една протегната ръка. Тази на майка му. Тя го чакаше. Шепнеше му нещо.

Той изтри очи от сняг и мръсотия, и се присегна да я поеме. Но това не беше приветстваща длан. Майка му сочеше нещо. Обърна се и видя друга протегната ръка - този път детска, там в студа, навън където той умираше, където цялото му тяло вече беше премръзнало и мъртво. Детската ръка трепереше. Чу хлипания и хриптене. Чу зов за помощ. Чу някой да вика - татко.

С цялата си останала сила се отблъсна от входа на пещерата и се обърна. Чернотата го погълна, студът изчезна. Една малка светулка премина над главата му и сякаш кацна върху нещо. След което светлината ѝ от жълта се превърна в зелена и вратата се отвори.

Сестра в бяла манта влезе в стаята и дръпна черната щора. С огромно възмущение затвори забравения частично отворен прозорец. Ярка светлина и снежен пейзаж нахлуха в съзнанието му и изпълниха съществуването му. Второ меко одеяло покри тялото му. А в ляво неговите тъмничари - три медицински уреда светеха с шест лампички. Без звук.

Тишината на тъмничарите му означаваше, че не е отчетена мозъчна дейност. И колкото и да се бореше, те бяха все така глухи за него. Беше готов да се предаде. Не искаше да се бори вече.

А после влезе Криси с протегната ръка. Нетърпелива. Хвана неговата, а след това го прегърна. Тя беше оцеляла и излекувана. Неговата катастрофа беше с най-висок приоритет и линейка беше дошла само за няколко минути. Криси беше спасена. Принцесата му беше вече здрава и усмихната и идваше един път седмично да го посети.

Той беше затворен в собственото си тяло, в една красива болница с формата на замък високо в планината. Тук се грижеха най-големите специалисти за него, а и за още много като него. Тук надеждата съществуваше само в сърцата на посетителите. Тук чудеса не се случваха.

Всеки ден той искаше да се откаже, знаеше че никой не може да го чуе. Искаше да напусне този свят и да остави близките си да скърбят. Тази вечер щеше да го направи!

Криси допря дланта му до бузата си.

- Не днес, татко. Рано е още. Имам толкова много неща да ти разказвам. Толкова много неща се случват. - усмивката ѝ озаряваше лицето, а думите ѝ топлеха душата му като горещ чай с мед. Тя разказваше за училище, за приятелките си, за колелото си, за кучето, за сладкиша на майка ѝ. Беше започнала да строи града от Лего, който преди това бяха нарисували двамата на хартия. Показваше му снимки от смартфона си. Беше прекрасно.

Може би пък нямаше да го направи днес.