Тя беше просто едно малко момиченце, седнало на полу счупената пейка в кварталната градинка. Май беше там всяка сутрин, когато излизах за работа, но не й обръщах внимание – просто едно дете от квартала.
Понякога ми се струваше, че ми се усмихва, възможно е и аз да съм отвръщал механично на усмивката й, но главата би беше така претъпкана с проблеми, че изобщо не ми беше до малки дечица. Особено напоследък, когато се оказа, че трябва да си търся нова работа, а гаджето ми е бременно.
Знам, че от мен се очакваше да направя необходимото, все пак не се познавахме от вчера – заедно сме повече от две години. Един нормален, любящ мъж би посрещнал такава новина с радост и веднага би предложил брак. Аз обаче й казах да постъпи както намери за добре, и че ще приема всяко нейно решение. Тя все още не беше завършила университета, имаше си своите амбиции и планове за бъдещето, а и това ни дойде доста неочаквано. Абе колкото и оправдания да си търся, истината е, че дълбоко в себе си знаех, че съм постъпил страхливо, просто се изплаших да поема тази отговорност, а и тя никак не изглеждаше очарована от това. За щастие имаше достатъчно време да се огледа ситуацията от всички страни, и да се реагира разумно. Каквото и да означава това, аз все още не бях съвсем наясно.
Тази сутрин беше мрачна и дъждовна, за това се изненадах, когато отново видях малката, кацнала като пъстра пеперудка на мократа пейка.
- Хей – приближих се – Защо седиш тук под тоя дъжд?
Тя ме изгледа сериозно:
- Не са ли ти казвали, че не е възпитано да заговаряш непознати дами?
Засмях се и я огледах внимателно. Дамата не беше на повече от шест.
- Извинете, моля. Но една малка дама трябва да знае, че може да настине, ако седи на мокра пейка под дъжда. Виж, и ти си цялата мокра.
Тя огледа влажната си рокля.
- Понякога се случва да се намокря и когато плача, но не настивам.
- Е, хайде, едва ли плачеш толкова много, че да се измокриш така.
- О, случва се – тя разстла влажната си пола, а аз внезапно се усетих, че съм се настанил до нея на мократа пейка и държа чадъра над главите ни. Хич не ми беше там мястото, време беше да тръгвам, но вместо това казах:
- Съвсем не изглеждаш такова момиче.
- Какво момиче? – погледна ме любопитно тя.
- Ами...непослушно. Доколкото знам, плачат предимно непослушните деца.
- Не само непослушните. Също и самотните.
Неочаквано думите й ме смутиха, изглеждаха твърде сериозни, изречени от устата на едно малко дете.
- Слушай, наистина е по-добре да се прибереш в къщи – смених темата – Не искаш да се разболееш, нали?
- Не се тревожи – тя ми се усмихна и липсващото зъбче в съчетание с малката трапчинка на бузката й направиха усмивката й неотразима. Усетих, че и аз й се усмихвам, а тя докосна ръката ми – И без това съвсем след малко дъжда ще спре и ще изгрее слънце.
Тъкмо се канех да я опровергая и да настоя да се прибира, когато наистина забелязах, че дъжда е спрял. Свалих чадъра тъкмо когато един слънчев лъч проби облаците и докосна косата й, а после сякаш я окъпа цялата в златистата си ласка. Не бях виждал нещо по-красиво, приличаше на ангелче.
- Така е по-добре, нали? – засмя се, и като я гледах такава сияеща, изведнъж се почувствах много особено. Като че ли бях попаднал в приказка, и това ми харесваше много.
Засмях се и аз.
- Разбира се, че е по-добре! Само че ти все още си мокра, а и не виждам защо трябва да седиш самичка на тази пейка. Тук няма нищо интересно.
- Но аз не съм сама – разтвори широко ярките си очи тя, а дългите й мигли запърхаха пеперудено – нали ти си тук? А и... можем да отидем на едно много по-интересно място. Заедно.
- Виж, не съм сигурен , че това е добра идея... – започнах аз, но тя ме прекъсна – Хайде, подай ми ръка, и не се тревожи. Няма да отнеме много време, но ме дръж здраво, за да не се изгубиш.
- Почакай, къде... – исках да й обясня, че вече трябва да тръгвам, всъщност много отдавна трябваше, един дявол знаеше какво правя още тук с това дете, но когато се огледах, зяпнах от изумление. Нямаше и следа от мократа унила градинка, нито от блока отсреща. Седяхме на потънала в цветя поляна, а в краката ни тихо бълбукаше поточе. Наоколо летяха големи пъстри пеперуди, една почти докосна носа ми и аз кихнах.
Ето сега, помислих си, сега ще се събудя и ще се окаже, че пак съм се успал.
- Тук е много красиво, нали? – чух вместо това познатото гласче, и това съвсем ме обърка.
- Кажи ми, че сънувам – промърморих – Това не може да е истина.
- О, истина е! – засмя се тя, а после се завъртя като малка балерина, и разпери ръце – Това е по-добрият свят.
Разтърках очи и се ощипах силно. Когато ги отворих, тя беше спряла да се върти, и ме гледаше угрижено:
- Работата е там, че вие възрастните често забравяте за него. А понякога – забелязах, че се натъжи – понякога сякаш и не искате да си го припомняте. И тогава се чувствам наистина много самотна...
Май беше на път да се разплаче, и въпреки стреса ми стана съвестно, никак не ми се искаше да се натъжава така.
- Сега няма да плачеш, нали? – докоснах косата й, а тя сякаш само това бе чакала – сгуши се в мен като коте. Беше съвсем ново за мен усещане, но много приятно. Ухаеше на бебе и на цветя. – Ето, нали съм тук с теб! Където и да е това, за бога... - промърморих смутено.
- Да, много се радвам, че сме заедно тук. Така ще съм сигурна, че утре, когато сам станеш татко, ще си припомниш за това място. И няма да го забравиш както моят татко, обещай ми!
Внезапно се отдръпна от мен и се ослуша:
- Ще трябва да тръгвам, мама ме вика. Не искам да я тревожа, и без това понякога ни е много трудно, защото сме сами, нали нашия татко все го няма... Но зная, че ще се справим, защото си имаме нашият по-добър свят.
Не бях чул някой да я вика, но тя изтича напред и ми махна, и тогава видях младата жена, застанала на входа на блока. А аз седях на мократа пейка със свития чадър в ръка, прогизнал до кости и щастлив. Защото вече бях взел своето решение – нямах търпение час по-скоро да отида при нея и да й предложа да се оженим. Какъв глупак съм бил само да не го направя веднага! Сигурен бях, че ще се справим.
© Христина Мачикян Всички права запазени