Кристиян се страхуваше от смъртта. Единствено от нея. Защото светът беше пълен с опасности, всеки ден и всеки миг носеше риск, всеки срещнат – пеша или в кола, беше заплаха, никъде нямаше спокойствие. Дори в тихия парк липсваше сигурност – къде клон падне върху разхождащите се, къде ще ги обстрелят камъни изпод колелата на минаващи по алеите автомобили, къде заслушан в музиката си колоездач хем ще помете невинен минувач, хем ще скочи да го претрепе с помпата, задето си е позволил да върви по избрания от спортиста път.
А за улиците да не говорим – джебчии, лесно засягащи се от хваналите ги с ръце в чужди джобове нагли жертви, сексуални маниаци, кефещи се от уплахата на кой знае защо нехаресващи ги жени, пияндета, търсещи изява за внезапно появилите се в главите им илюзии за свръхсила…
Само че вселената има свои правла и спазва свои закони. Които прекрачват небрежно през човешките страхове и очаквания и се движат по своите спирали, водещи право към…
С две думи – Кристиян умря. Даже не ра ...