Свидно

В памет на дядо

            Отлисти пожълтели страници споменът...

Дядо и баба! Те са крилете на скъпоценна птица. Те са и гнездото, приютило детството ми. Те са и полета на птицата. Те са и благодатния чернозем на Добруджа, и златеещите пшенични ниви, и небето ми... лазурното, и топлите лъчи на щастието, и всичко мило – дядо и баба!

... Притихнала съм над мравуняка, не ги виждам, но знам, че са наблизо и... няма страшно. Толкова съм мъничка - избуялите маргарити в двора ме гледат отгоре и се смеят на смешните ми опити да достигна най-високите цветчета. Oрехът е добрият, стар великан. Като перце полюшва дървената люлка и не я изпуска от поглед, когато съм на нея. Навеждам се да помириша латинките, а те... оставят жълти и оранжеви целувки по нослето. Грее денят ми, като златните слънчеви рибки в кофата с вода. 

Малката бяла къщица, градината, дърветата – всичко е огромно в очите ми, като... криле на закрила и не зная какво е щастие, а го живея...

***

            Вече не съм малкото момиченце, но още съм дете и не аз решавам дали и кога ще отида при скъпите ми. А животът вече дълбае отпечатъците си, онези, които жигосват и колкото по-дълбоки, толкова копнежа за там, при дядо и баба, е по-болезнен.

Само няколко дни в годината – жадувам ги. В автобуса щастието ми е пълно, а омиротворената равнина диша и тича с мен към хоризонта.  Кого първо да прегърна, толкова ги обичам и двамата?! Прекрачвам прага. У дома съм! Сърцето ми никога не си е тръгвало от тук... и Душата ми. Прокрадва се гнетяща сянка, защото обратното броене започва - часовникът неумолимо яде от отброеното времето със свидното.  Сутринта е аромат на тиганици и шетането на баба. Дядо е край нея, а двамата - около мен. Той излиза да пообиколи и напазарува. Ще поседне и на дернек за малко при акраните, да разменят някоя приказка. Ние с баба не можем да си се нарадваме – всичко заедно правим.  Дядо се връща и пак има нещо извън поръчката на баба – ей така да ни зарадва. Докато обядваме, вървят новините по „Хоризонт”, а после ВЕФ-ът е намален и тихата народна музика води следобедната им дрямка. Сгушила съм се в баба, слушам равното им дишане и не смея да помръдна, за да не разваля магията от съкровена топлина и обичен уют. Господи, колко ми е хубаво! Надвечер, разходката в Градската градина е неизменна. На излизане, още от пътната врата се хващат за ръце, а аз, като птиче прехвръквам, ту до баба, ту до дядо. Вече зная какво е щастие, защото познавам обратното... Пия жадно от тези свидни мигове... Месеци наред ще живея с тях, когато си тръгна. Ще дерат спомените, но те са единствените, с името Щастие.

Люта зима. Печката бумти. От малката кухничка се носи ароматът на бабините меденки – обожавам ги. Дядо се облича за излизане. „Къде бе, Райчо?” „Малко да се разтъпча, Тано.” Връща се премръзнал, побелял от снега и подава на баба мрежата с портокали. „Луд ли си бе, Райчо? Дърво и камък се пука от студ, жива душа няма по улиците...” „Нали спомена снощи, че ти са прияли портокали ма, Тано.”  Обичат се! Само как се обичат – без излишни думи...

След тези няколко дни се връщах смазана... всеки път, години наред.

***

            Остаряха милите ми. Промъкна се сянката на страха, че някой ден... А те не се страхуваха, всичко си бяха приготвили за края, за да не са в тежест на децата. Единственият им спор беше кой първи. „Аз, Тано, аз, че без тебе съм за никъде!”

            Тринайсти декември 1996 година – счупи се крилото на птицата...

Ослепя за света баба - пресъхналите ù очи зейнаха празни. Само побелелите устни шепнеха: „Защо ме остави, Райчо? За къде съм без тебе, стопанино?”

            Няма такава мъка! Няма такава пустош!... Излязох навън. Изпепелена от скръб и обич, от болка и състрадание, молих Бог да прибере и баба – за да са заедно с дядо. Душата ми разкъса тази молитва...

***

            Търкаля се колелото на живота безстрастно. Казват, времето лекувало – не и баба, не и мен. Птицата е в прахта и единственото, което мечтае, е Душата ù да отлети. Баба знае, че дядо я чака. И аз знам,  но от това не ми става по-леко – болка е...

13.12.2011