СВОБОДНО ПАДАНЕ

- Скъпи? Спиш ли? - питаше тя, докато прелистваше страница след страница от книгата си. -Опитвах се. -Ленчето ми писа. Заедно с Гошо ще ни чакат на летището. Чуваше се бебешки плач няколко седалки назад. Приятната ми дрямка отиде на боклука. Така или иначе проклетият самолет се разклащаше от време на време, сякаш дете си играеше с една от онези стъклени топки, които се използваха за украса. Нали знаете, тези които като разклатите, започва да вали сняг вътре. -Ах, нямам търпение да идем при сестра ти и досадния й съпруг за цяла седмица. -Ами! Ако мислиш, че ще ми мрънкаш през цялата почивка... - сопна се тя, очевидно усетила саркастичния ми тон. Не се случваше често. Това бе най-силното ми словесно оръжие. Седалката отново се раздруса. Така или иначе нямаше да заспя, реших да се поразходя, но единственото място, където да се разтъпчеш на самолет е, точно така - никъде. Можех да отида до тоалетна, но кой знае кой леко изнервен господин преди полета е пийнал едно­-две уискита, за да се отпусне, а единствено се е изпуснал в гащите. Реших да не поемам риск и малката врата на тоалетната да си остане затворена, щеше да е най-добре и за всички останали пътници. Дочух две жени пред мен да си говорят: -К'во ще праиш като пристигнем? - питаше едната. -А па сигурно ще се разходя до някоя кръчма. Наистина исках да видя лицата им. Тогава сигурно щях да разбера начина им на говорене, а може би дори да ги управдая някъде дълбоко в организма си. И аз бях израснал в провинцията, дядо ми говореше така, че ако някое хлапе сега го чуеше, нямаше дори да разбере на кой език плямпа. И все пак, това бяха дами в първа класа, най-вероятно с гримирани лица, нокти, вежди, абе пълен пакет. Нещо в мен се преобръщаше, когато видех красива жена да си бърка в носа, примерно. Да и жените са хора и те си имат нуждите, може би съм просто лицемер като не приемам истината. Дали малко дете, красива жена или пълен господин, всички те все някога си бъркат в носа. Нещата са такива каквито са. Дори убийците понякога помагат на бабите да пресекат някоя дълга улица. Дори най-красивата жена има нуждата да е изпърди от време на време. -А аз па ше гледам да видя мъжо, че да не му домъчнее. -За скумрия като тебе ли бе, съмнявам се - смееше се гръмногласно едната, така че целият самолет да се обърне към нея. Няма да се учудя и пилотите да са я чули. Отново всичко се раздруса, но този път не спря след няколко секунди. От нищото се появи пукнатина през средата на самолета. Всички гледаха уплашено. Стюардесите изпадаха в паника, може би забравили златното правило, че в беди най-важното е да се запази спокойствие. Какво ви спокойствие?! Самолетът се раздели на две, разни хора почнаха да излитат от седалките си и да се губят някъде в небето. Някои даже попадаха в двигателите и ставаха на гъсто желе от кръв и мозък. Имаше и такива, които се опитваха да се задържат за седалка или за вратата на тоалетната, която най-накрая се отвори и бях прав - ужасна миризма се разнесе из задната половина на самолета, на която бях останал аз. Предната част отдавна си беше организирала близка среща с една планина и от нея не беше останало нищо повече от дим. Аз бях от малкото хора, които осъзнаваха, че наближава края и нито писъци, нито отчаяно сграбчване на седалката, ще ги спаси. Така или иначе щяхме да умрем, може поне да се насладим на последните си моменти. Поне аз така направих. Летях надолу към сигурна смърт. Винаги бях мечтал да скоча с парашут, ето че най-накрая изпълних мечтата си, е да, без парашут, но това ли е най-важното? Не мисля. Падах свободно надолу, вятърът си играеше с косата ми, изкривяваше лицето ми, почти откъртваше зъбите ми. Почти не виждах, очите ми щяха да изкокнат от атмосферното налягане, затова реших да ги затворя. Всичко изчезна. Земята, кръвта от двигателите, горящия самолет. Останах сам насред спокойната тишина. Усещах, че продължавам да падам, разбира се, нямаше какво да стане. Нямаше невидима ръка да ме хване и остави на земята с финес. Щях да умра. Секундите в небето ми се сториха като цяла вечност. Мисля, че жена ми беше една от тези минали през двигателя на самолета и превърнала се в желе. Сигурен съм, че дори в тази форма пак е била кисела. Може би не трябваше да ругая мъртвата си жена, ала и вие ако я бяхте търпяли толкова време...Не. Не е правилно. Някъде дълбоко в себе си, аз я обичах. Някога. Преди години, когато се запознахме. Тя четеше книга с дебели червени корици. Аз бях див келеш, леко подпийнал и не леко залитащ. Не си спомням точно как я заговорих, но когато повърнах върху книгата й, разбрах, че това е шансът ми. Обещах, че ще й купя нова, така и направих на следващия ден. Това ми даде повод и да я поканя на кафе, вече на трезва глава. Бързо си паснахме, запали ме по книгите, за което дори сега съм й благодарен. Но ако аз спрях да пия и се промених към по-добро...е то тя отиде по дяволите. Почти съм сигурен, че ми изневеряваше с Пешо, който живееше отсреща, когато не се прибирах от работа. Всичко това вече беше минало. Нея я нямаше, а скоро и аз нямаше да съм сред живите. Ако сега падаше до мен, бих й простил. Ала бях сам. Не виждах други в небето, което означаваше, че или има повече желе по прозорците или все още се държат отчаяно за седалките, молейки се на всички богове да ги спасят. Чувствах се свободен. Красивият ми полет продължаваше с пълна сила. Усмихвах се. Не само, защото вятърът разкривяваше лицето ми. Усмихвах се вътрешно. Или просто ми се е повръщало. Двете неща са доста близки, бих казал. Донякъде се радвам, че няма да виждам Ленчето и Гошо повече. За последно затворих очи, защото така наистина можех да чуя мислите си. "Това беше, поживях си добре, нали?", на което бързо друг глас в съзнанието ми отговори: "Разбира се, че не". Отворих очи, вече бях близо до земята. Виждах дърветата, едно малко езерце в далечината, даже две къщи около него с керемидени покриви. Дали някой гледаше от верандата как летя към задния двор. Може би щях да се озова на самата веранда, а може би щях да смачкам лехите с рози отпред. Ако беше филм, все някакъв вътрешен глас щеше да ме попита: "Последни думи?"