29.11.2008 г., 23:23 ч.
Сянка
1 мин за четене
My blood wants to say 'Hello' to you,
my fears want to get inside of you,
my soul is so afraid to realize
how very little there is left of me.'
('The Perfect Drug'-Nine Inch Nails)
my fears want to get inside of you,
my soul is so afraid to realize
how very little there is left of me.'
('The Perfect Drug'-Nine Inch Nails)
Аз съм сянката, вървяща до теб. Унищожих тялото си, за да се влея в твоето. И въпреки това, нуждата от теб продължава да ме убива.
Сега съм просто сянка, но мога да прекарвам всяка секунда с теб, да дишам през дробовете ти, да туптя в такт със сърцето ти. Живея в теб и поемам страховете ти, за да не те наранят.
Под лунната светлина, хвърляща сенки с формата на преплетените шарки на завесите, те целувам. Усещаш само гъделичкащ хлад върху устните си.
Нима не подозираш, че съм там? Не отричай, погледите през рамо те издават. Понякога гледаш право към мен - сянката си. Усмихвам ти се, а ти се чувстваш странно объркан. Както когато сутрин усещаш мокрите останки от сълзите ми върху възглавницата си. Обикновено решаваш, че си сънувал кошмар. А сънищата ти са красиви.
Дори и кошмарите.
Помниш ли ме? Понякога ме сънуваш. Да се виждам през погледа ти ми навява носталгия. Като да разглеждам стари снимки или да се ровя из спомените ти. Или из моите собствени. Не постъпих ли малко прекалено?
Може би. Но нямаше как да спра, а и, честно казано, не съжалявам. Аз...
Сълзите се промъкват през затворените клепачи. (Чии?) Стичат се край слепоочията (моите?), застиват. Започват да парят, докато се впиват в кожата.
... Събуждам се. Възглавницата ми е мокра, бледата лунна светлина осветява изтръпналите ми устни, нашарвайки ги със сянката на плетениците на завесите. Сигурно съм сънувала кошмар...
Сега съм просто сянка, но мога да прекарвам всяка секунда с теб, да дишам през дробовете ти, да туптя в такт със сърцето ти. Живея в теб и поемам страховете ти, за да не те наранят.
Под лунната светлина, хвърляща сенки с формата на преплетените шарки на завесите, те целувам. Усещаш само гъделичкащ хлад върху устните си.
Нима не подозираш, че съм там? Не отричай, погледите през рамо те издават. Понякога гледаш право към мен - сянката си. Усмихвам ти се, а ти се чувстваш странно объркан. Както когато сутрин усещаш мокрите останки от сълзите ми върху възглавницата си. Обикновено решаваш, че си сънувал кошмар. А сънищата ти са красиви.
Дори и кошмарите.
Помниш ли ме? Понякога ме сънуваш. Да се виждам през погледа ти ми навява носталгия. Като да разглеждам стари снимки или да се ровя из спомените ти. Или из моите собствени. Не постъпих ли малко прекалено?
Може би. Но нямаше как да спра, а и, честно казано, не съжалявам. Аз...
Сълзите се промъкват през затворените клепачи. (Чии?) Стичат се край слепоочията (моите?), застиват. Започват да парят, докато се впиват в кожата.
... Събуждам се. Възглавницата ми е мокра, бледата лунна светлина осветява изтръпналите ми устни, нашарвайки ги със сянката на плетениците на завесите. Сигурно съм сънувала кошмар...
© Александра Недялкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
хехе това е много добре написано Алекс браво браво
-
Алекс , както Марти каза,страхотно е.Абе,вие двечките сте уникални.Много се радвам,че ви познавам и двете ^^
-
Алекс,какво мога да кажа,освен,че е страхотно!!!Много чувство си вложила,нещо,което като че ли им липсва на моите творби!Разкошно до последната запетая!Обичам те,дивачка такава xD (6)
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
