1.03.2015 г., 22:17 ч.

Сянката - глава 13 

  Проза » Повести и романи
778 0 0
15 мин за четене

Глава 13

 

 

            Пътувахме в силната рок-музика на Рин и плашещото му пеене, заради което дори да се опитах да поспя, нямаше да успея дори да затворя очи. Не след дълго мъчение обаче спряхме на една бензиностанция и когато Те-хьон отвори вратата на колата, радиото млъкна. Въздъхнах тежко и се облегнах назад на седалката.

            Рин се засмя на изражението ми и аз само безмълвно му поклатих глава. Сетне и той слезе, отправяйки се към сградата на бензиностанцията. Реших и аз да изляза за момент, за да си прочистя главата и огледах гората край нас и тревите. Природата ласкаво ме примамваше в прегръдките си и сякаш ме викаше, пожелаваше ми да ме отърси от тревогите и противоречията в една война, в която сигурно никой никога нямаше да бъде победител.

            -За какво си мислиш? – чух акцентирания глас на Те-хьон. Кореецът беше дошъл до мен и бе устремил и своя поглед към далечните, загадъчни дървета. Пролетният вятър мълчаливо си играеше със свободните му кичури черна коса, бе леко хладен тук, в началото на един природен лабиринт.         

            -Че ми се иска да избягам тук. – признах му.

            -Тежко ли ти е? – попита ме кореецът.

            -Не знам въобще какво е тежест – отвърнах уморено – просто съм уморен. Искам да си почина.

            -Не си ли почива два дена?

            -Не беше почивка, Те-хьон. Мислех, че ще трябва да отнема живота си.

            -Между другото, твоят вирус и онзи на Рин са различни – каза ми кореецът замислено – държат се по различен начин. Не би трябвало, веднъж пречистен от кръвта ти, вирусът да се възстановява.

            -Веднъж Сянка, завинаги Сянка. Така ми каза Зак – свих рамене аз и седнах на бордюра на асфалтираната област. Отвъд нея беше просто горската почва.

            -Мислиш ли, че Зак е разработил друга версия на вируса, различен от този на Рена?

            -Мислех, че Зак е изобретил този вирус въобще.

            Те-хьон поклати елегантно глава.

            -Вирусът е създание на баща ми. Отбор Би просто са го взели от баща ми. Или може би са създали свой собствен. Сбъркахме, като възприехме, че твоят вирус е идентичен на този на Рин.

            -Тогава какво ще правим? – попитах тревожно.

            -Ще опитаме други методи – каза ми Те-хьон – ние не се отказваме така лесно.

            -А аз влизам ли в „ние”?

            -Щом си тук, да. Щом си с нас, си част от нас.

            -Какво ще правим?

            -Аз имам генетичната схема и информация за вируса на баща ми. Ще проуча проби от кръвта ти и ще сравня генетичния материал на вируса. Ако не са идентични, ще разработя схема на твоя вирус и ще открием начина, по който да го неутрализираме. Принципът на вируса на баща ми е, че той почива върху незнанието на съдържателя за съществуването му. Той се подхранва от вътрешните му емоции и подсъзнателни реакции. Това означава, че когато ти се фокусираш върху сърцето ти – мястото, където е центриран вируса – и го разбулиш наяве, вирусът губи силата си. Възможно е това въобще да не е основополагащият принцип на твоя вирус, ако приемем наистина, че са еднакви, а не че не си успял изцяло да се отърсиш от него, когато бяхте в чирьо шил.

            -Ммм, ясно.

            -Имам някои идеи как би бил закрепен вирусът на Сянката, ако не се базира на твоето подсъзнание. Ще трябва, разбира се, да запишем и сортираме всичко, което си спомняш за престоя си в базата на Би. Всяко късче информация може да ни помогне. После ще изследвам кръвта ти. И ще го сразим. Всяко действие си има противодействие.

            Загледах се в красивите му, нежни черти с благодарност.                  

            -Те-хьон... защо въобще си решил да избягаш от баща си? Имам предвид... ако израснеш в една среда, където насилието и злобата се считат за естествено положение, за характер, към който да се стремиш, и те наказват за неподчинение, как си могъл да си представиш, че има друг свят отвъд тези виждания? Как си считал това за нередно въобще, вместо да го приемаш за основата на света?

            Те-хьон бавно разтегли устните си усмивка, сякаш се наслаждаваше на отдавна загубен спомен.           

            -Баща ми беше направил една единствена грешка относно обучението ми – каза ми кореецът – той ми позволи да познавам майка си.

            Тук Те-хьон ме погледна ведро.

            -А тя ми позволи да познавам красотата и добротата на света. Бил съм изключително малък тогава, Фера, но въпреки това нейните думи, нейният поглед са останали в съзнанието ми, дори да не ги помня съзнателно. Винаги съм чувствал, че нещата, на които ме учи той, се различават от това, което е истината в сърцето ми. – той сложи ръка на гърдите си и притвори очи – първоначално не разбирах защо не ми идва отвътре да бъда такъв, какъвто иска баща ми. Каква е тази съпротива в сърцето ми. Не разбирах откъде идва и не успявах да я свържа с образа на майка ми. Но всичко това се промени, когато се срещнах отново с майка си. Бях на 13 години. Една година преди да избягам оттам.

            -И?

            -Майка ми беше затворничка на баща ми, изтезавана и всъщност после, бе убита от него – каза Те-хьон с кротка интонация, пълна с тиха тъга и странно усещане за възхита – един път успя тя да ме погледне право в очите и да ми проговори. Думите й прекършиха всичките мъчения в душата ми и отвориха очите ми. Защото цялото ми обучение лежеше на гнила основа, тъй като вече веднъж съм се докосвал до истината. Баща ми не знаеше, но основите не издържаха на думите на майка ми и всичко в мен рухна. В този момент той вече ме беше загубил, въпреки че успя да ме задържи цяла година след случилото се.

            Наблюдавах в захлас как кореецът говори и в сърцето ми изгря надежда.

            -Какви бяха думите й? – попитах го.       

            -Пумога пан палча – каза той бавно – това е древна корейска поговорка. „Родителите са половин съдба”.

            Вдигнах вежди.

            -Тоест?

            -Тя ми каза, че не е нужно да ставам като него. Че мога да не стана. Че имам избора. А тогава, повярвай ми, това бяха думите, които отключиха сърцето ми.

            -И ти реши да избягаш от баща си?
            -Мога ли да ви прекъсна? – чухме внимателен женски глас и вдигнах очи изненадан. Пред нас стоеше женска фигура, спуснала над лицето си качулката на сив анорак. Тя дръпна качулката и откри изящните и мили черти на Лиса. Червената коса на две опашки и светлозелените очи. Лиса беше тук пред мен.

            Скочих на крака със стъписване, а тя продължи да ме наблюдава тъжно и уплашено.

            -Хей, Лис. Какво става? – хванах раменете й. Очите й проследиха моите в нещо като зов за помощ. Рин идваше към нас от бензиностанцията със заинтригувано и ведро изражение. Той застана до мен и Лиса.

            -При нас ли идваш? – попита Рин – следиш ни от известно време. Мислех, че само ще докладваш на Рена за действията ни... но ето, че се разкриваш пред нас. Какво искаш?

            Аз продължавах да наблюдавам втренчено очите на Лиса. Те се насълзиха, още страх се изписа на нежното й лице и аз усетих как се задъхвам от напрежение.

            -Какво се е случило? – попитах я ужасен – Рена да не ти е направила нещо? Какво е станало, Лис, кажи ми?

            -М-мога ли... – тя прочисти гърло и продължи с треперещ глас – мога ли да... ви помоля... да ме вземете с в-вас?

            Тя ме гледаше умоляващо. 

            -Разбира се, че... – започнах аз, но Те-хьон сложи ръка на рамото ми и по този начин ме накара да млъкна. Сетне устреми острия си, съсредоточен поглед към приятелката ми от детството.

            -Ще трябва да ни обясниш защо искаш да те вземем – каза той.

            Една сълза, явно нежелана, се стече от окото на Лиса и тя припряно я избърса, поглеждайки ме ужасено.

            -Р-Рена... тя ме е излъгала – каза Лиса – мислех... не знаех... че тя прави такива неща! Мислех, че само Зак... и неговата организация... издевателстват над хора. И сега... дори думите на господин Шин... всичко е... всичко... е ужасно!

            Те-хьон я наблюдаваше съсредоточено, докато аз просто исках да я утеша. Затова я прегърнах силно, преди да продължим да я разпитваме. Тя се разрида в обятията ми, притискайки се към мен с отчаяние и страх. Каквото и да беше разбрала и видяла, я беше наранило и уплашило.

            Явно е прозряла истинските намерения на „скъпата си приятелка” Рена.

            -Какво си разбрала? – настоя Те-хьон. Рин мълчаливо стоеше край нас и изучаваше с големите си очи Лиса.

            -Аз... аз вярвах в добрите намерения на Рена. Вярвах, че тя иска да спре Комитета, тъй като те правят незаконни експерименти с хора и създават войска за да поробят света.

            -Което прави и Рена – добавих. Лиса още повече се разплака.

            -Тя искаше да те отвлека. Искаше да те заведа при нея, за да може да те превърне в неин слуга! – занарежда Лиса – престорих се, че изпълнявам заръката й и те преследвах от дома ти в Денвил до сега.

            -Откъде знаеше къде ще съм? – попитах.

            -Фера, аз те познавам – изхлипа момичето – досетих се, че ще избягаш в дома си. Къде другаде би могъл да отидеш, като видях, че ти искаш да се откажеш от битката! Че си ужасен и уплашен... аз също искам да се откажа! Сега можем ли да избягаме, както беше казал преди, само двамата и да не участваме в нищо!

            Заклатих глава и погалих Лиса по косата. Тя ме гледаше умолително и трескаво.

            -Не можем. Трябва да участваме и да се опитаме да ги спрем и да помогнем на невинните – казах й тихо, като продължавах да я галя по косата, опитвайки се отчаяно да я успокоя някак – Лиса. Присъедини се към нас. Ние няма да те лъжем, никога. Аз никога не бих те излъгал. Права си, познаваш ме. Някога бих ли те излъгал?

            Тя заклати глава почти конвулсивно и отново се притисна към мен. Хвърлих един преценяващ поглед към Те-хьон и Рин. Кореецът изглеждаше по-скоро резервиран, но все така учтив и мил, докато Рин бе развеселен и сияеше.

            -Добре дошла! – обяви весело близнакът ми и издърпа Лиса от обятията ми, само за да й даде собственоръчно прегръдка – ние приемаме всеки, който е ужасен от действията на тези две престъпни групировки!

            Лиса спря да плаче, явно стресирана от доброжелателното му държание. Той я пусна, целуна я сърдечно по двете бузи и разроши косата й, преди окончателно да я остави на мира. Те-хьон стисна ръката й.

            -Лиса, ти познаваш ли ги двамата? – попитах я аз, вглеждайки се в очите й. Тя заклати глава.

            -Видях ги само когато ме спасихте от онова отвличане.

            -Но те са били в базата на Рена дълго време, не е ли така?

            -Знам за него – каза Лиса и кимна към Те-хьон – вие сте сина на господин Шин, нали?

            Той кимна отчетливо.

            -За него не знам – каза тя към Рин.

            -Това е брат ми Рин.

            Лиса се стъписа напълно и се втренчи в него, ахна и продължи да го гледа замръзнала.  

            -Аз... мислех те за мъртъв – прошепна тя. В детството ни само едно лято Лиса си беше играла с мен и Рин. Имах право да го виждам за две седмици всяко лято, когато родителите ни престъпваха старите си вражди и ни позволяваха да се съберем. А тогава най-често Лиса бе заминала при баба си и дядо си на село. Веднъж не замина и игра с нас, но бяхме 9-годишни. На 12-годишна възраст Рин беше паднал от терасата и го смятахме за мъртъв, дори погребахме "тялото му", което, от шок дори не бях видял. Дали е било истинско тяло въобще? Едва ли някога щях да разбера.

             Лиса се взря в Рин съсредоточено. 

            -Господи, ти наистина си брат на Фера! Но... първоначално не бих забелязала.

            Тя прехвърли погледа си между брат ми и мен, сетне започна да се смее. Рин също се присъедини към смеха.    

            -Помниш ли ме, играхме заедно едно лято! – възкликна тя. За моя изненада погледът на Рин леко помръкна при това и той смръщи вежди.           

            -Не те помня, извинявай, сладкишче – обяви той и сви рамене – честно казано, действията на вируса на Сянката малко са повредили паметта ми от онези години.

            Зяпнах го.

            -Така ли? – реагирах изненадан и той сви рамене.

            -Да. Все пак аз бях Сянка в продължение на 11 години – каза той и Лиса примига стъписано – в това време имам само 20 процента ясни спомен и другото е мъгла. Преди това също е много мъгливо в съзнанието ми. Донякъде съм като човек с вечна амнезия и без кой знае какво ясно минало до 2011-та година.

            Усетих, че клатя трескаво глава.  

           -Ти... ти... – нямах изведнъж думи. Рин ми се усмихваше както винаги ведро и спокойно – о, господи.           

            Сърцето ми се свиваше с болка и гняв.

            -Те са ти отнели почти 20 години от живота, от раждането ти до 2011! – възкликнах.

            -Знам. В същност 23 години – каза той – нали затова се опитваме да ги спрем?

            -Но.. ти как ме помниш?

            -Помня те мъгливо, братчето ми. Само отделни сцени от детството ми. Надявах се спомените ми да се върнат, но от 2011 насам нищо не се е завърнало в ума ми. Затова мисля, че никога няма да се върнат.

            -А какво си правил като Сянка? Знаеш ли? – попитах настръхнал.

            -Не. Само един Бог знае – отвърна ми брат ми – а Бог няма. Е, определено бих искал да му открадна записките, ако съществуваха.

            Лиса стоеше, зяпнала в брат ми със ръка върху устата си. Те-хьон беше забил погледа си в земята и на лицето му можех да прочета известно количество тъга. Рин обаче никак не изглеждаше тъжен, обезпокоен или ядосан. Той беше усмихнат до уши и заинтригуван от Лиса, и както ми се струваше, от дългата й коса. Той не спираше да я пипа и да разглежда кичурите й в ръката си, а тя беше толкова стъписана, че му позволяваше да го прави без да й пречи.

            Сетне продължихме по пътя обратно към столичния град, като Рин продължи да ни измъчва с пеенето си на рокерски песни. Лиса седеше до мен на задната седалка и непрекъснато държеше ръката ми, като отвреме на време я стискаше. Гледаше през прозореца, криейки лицето си от мен и аз не я насилвах да прави каквото и да било.

            -Рин – повиках го по някое време, осенен от интересна идея – искаш ли да пробвам да ти извадя спомените?

           -Еха, можеш ли да направиш такова нещо? – засмя се той, докато завиваше към центъра вече на града. Те-хьон се обърна към мен с някак напрегнато изражение и надежда в големите азиатски очи.

            -Не знам, може и да мога. Иска ми се да опитам – признах аз.

            -С удоволствие ще ти предоставя ума ми за експерименти – каза жизнерадостно Рин и ни откара в спокойния квартал, където се намираше апартамента на Те-хьон, но не и преди кореецът да потвърди чрез компютъра си, че е чисто и можем да се отправим натам. Преди да влезем, изчакахме на една пресечка от апартамента Те-хьон да го провери за вмешателства. Сетне ни позволи да заповядаме.

            Учтивата и мила натура на Те-хьон скоро накара Лиса да се отпусне и да се настани с чаша димящо ароматно кафе на светлия му диван, докато Рин и Те-хьон обсъждаха нещо динамично на корейски до прозореца. Аз седнах до приятелката ми от детството и й се усмихнах.       

            -Липсваше ми – казах й кротко.

            Тя се усмихна горчиво.      

            -Никога не съм си помисляла, че ще бъда тук, или където и да било, с отбора на ренегатите – каза тя.

            -Животът е пълен с обрати – възкликна Рин и се присъедини към нас – Фера, Те-хьон имал нещо да те изследва, а ти имаш да изследваш мен. Мисля, че Те-хьон трябва да е първи.

            -Да, добре – закимах. Брат ми ме дръпна енергично за ръката.

            -Усамотете се. Аз ще забавлявам новото попълнение в редиците ни – каза той шегаджийски,  а аз усетих, че клатя глава с веселие, но и лека тревога. Кореецът ми кимна и ме поведе навън от хола.

            Въведе ме в една стая, където не бях влизал и която приличаше на домашна лаборатория. Помоли ме да седна на един мек стол и включи компютърните уреди на масата. Сетне ми взе кръв и я сложи в някаква машина за изследване. Седна пред монитора и започна да пише на клавиатурата със замислено изражение.

            -Те-хьон, извинявай, че те прекъсвам, но вие ренегатите знаете ли какво правите? – попитах изненадващо след известно време, в което той изследваше кръвта ми.

            Кореецът ме погледна мило.

            -Разбира се, че да – отвърна ми.

            -А... дали ще ме осветлите в плановете си?

            -С удоволствие. И без това мисля, че е време да направим едно съвещание – каза той – просто ми се искаше първо да съм сигурен, че си свободен от вируса на Сянката. Само че... генетичната му информация е почти неуловима. Може би ще ми трябва повече време да го разгадая.

            Преглътнах тревожно.

            -Но те могат всеки момент да го активират в мен – притеснено му изтъкнах.

            -Не се безпокой. Тук съм, ще му попреча да направи някоя грешка – каза ми кореецът и продължи да пише, съсредоточавайки отново очи върху компютъра си.

            -Аз... дали мога да изляза за момент до тоалетната?

            -О, ти си свободен – каза той – засега не ми трябваш. Иди да се опиташ да помогнеш на Рин.

            -Добре. Ще го направя.

            Кореецът ми се усмихна с благодарност в красивите очи и ми кимна, след което излязох от лабораторията и се насочих към хола. Там свиреше дива рокерска музика и Лиса танцуваше, докато Рин се смееше край прозореца. Осъзнах, че той й е дал нещо по-отпускащо от кафе и тя в момента е в плен на уискито, чиято бутилка стоеше кротко на масата.

            Близнакът ми ми се ухили широко, седнал на перваза на прозореца. Скочи и тръгна към мен, като ме дари с една силна прегръдка. За момент си позволих да почувствам отново онова цялостно усещане между мен и него. Нямах търпение да се опитам да проникна в спомените му. Цялата тази несправедливост с вируса на Сянката трябваше да бъде прекратена.

            -Настани се удобно, смятам да поровя из мозъка ти – заявих му.

© Даниел Добринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??