На „Каймакчалан“ в столичния град една прегърбена нощна сянка се плъзга по сгушената уличка с нейните мрачни оранжево-червеникави лампи и порутени къщи и се опитва да не привлича никому вниманието. Тая сянка не се страхува, но се срамува от деня. През деня бихте я намерили в някой мрачен подлез, спяща по пейките на Докторската градинка, или търсеща зáвет под балконите на блоковете и техните решетки, където намира шепа топлинка. Тия решетки, впрочем нейна съвършена милост, бездушното желязо превръща в обятия и вдъхва живот в разнебитеното ѝ тяло, когато зимата злокобно обвива земята и яростно призовава смъртта.
Хората я наричат с различни имена, понякога в мъжки, понякога в женски род – „клошарка“, „голтак“, „бездомница“, „скитница“, „чергар“, „мърла“, „луда“, „мръднала“, „не с всичкия си“, „нещото“ и сключвайки вежди шептят: „ей го, нещото идва!“
Сянката няма име, тя няма и възраст, скитницата не е човек, голтакът не е същество, нещото не е нищо друго освен нищо. Бездомницата не същест ...