На „Каймакчалан“ в столичния град една прегърбена нощна сянка се плъзга по сгушената уличка с нейните мрачни оранжево-червеникави лампи и порутени къщи и се опитва да не привлича никому вниманието. Тая сянка не се страхува, но се срамува от деня. През деня бихте я намерили в някой мрачен подлез, спяща по пейките на Докторската градинка, или търсеща зáвет под балконите на блоковете и техните решетки, където намира шепа топлинка. Тия решетки, впрочем нейна съвършена милост, бездушното желязо превръща в обятия и вдъхва живот в разнебитеното ѝ тяло, когато зимата злокобно обвива земята и яростно призовава смъртта.

Хората я наричат с различни имена, понякога в мъжки, понякога в женски род – „клошарка“, „голтак“, „бездомница“, „скитница“, „чергар“, „мърла“, „луда“, „мръднала“, „не с всичкия си“, „нещото“ и сключвайки вежди шептят: „ей го, нещото идва!“

Сянката няма име, тя няма и възраст, скитницата не е човек, голтакът не е същество, нещото не е нищо друго освен нищо. Бездомницата не съществува в очите на забързания наперенс взор на цивилизацията, тя се изпарява пред него, премрежините очи на минувача виждат лежащ на земята боклук обвит в кашони, като смачкан станиол, а не жив човек. В краен случай по сигнал пристига някакъв екип на Бърза помощ и с досада „оглежда отрепката“, тъй като боклукът може да е умрял вече и да загнива, а е опасно такъв да се докосва – развъдник е на болести!

По-добрите и състрадателни души съжаляват клетницата, а по-прогресивните от я обвиняват в леност и с щедра доза погнуса я подминават, псувайки под носа си. Така се укоряват паразитите на тоя свят – бездушните, тъпите, непроницателните, неамбициозните, отхвърлените, оскърбени, унижени и неуспешни люде; по подобен начин се мразят негрите в Африка, селяните в малките градове, „червените вратове“ в южните американски щати, а взети заедно – всички търтеи, които „смучат от соковете на света“; това са те – достойните за презрение твари. „Сенките“ са умален вид на пръснатите по четирите вятъра изроди, те са надути мехури, които чакат да се спукат от само себе си.

Впрочем, сянката също не знае дали е вече човек, защото и е мъчително разумно да обясни действията си – защо се рови в кофите и проси за залък хляб, с който да доживее до следващия ден? Защо блуждае, като заблудена в гората овчица? Защо спи и не е ли сън нейният живот? Къде е? Защо живее? Какъв е смисълът на постоянното ѝ несвързано бърборене? Може би е имала съпруг и дом? Обезателно е имала деца! Вероятно е получила образование, имала е приятели? Но всичко това е мъгла за нея.

Ако възкликнете, че това е своего рода ад на земята, ще сте прави – побутнете го с пръст и отминете бързо встрани от него, защото бездната е твърде дълбока и страшна– привлича неумолимо и убийствено във вихъра си!

Но адът изчезва за благодарната нещастница и бездната се закърпва! Ако считате, че тя се измъчва повече от вас, лъжете се! Ако и да живее безумно тук, тя не е обезумяла; ако и да е пълно с бесове, изпълващи пространството с миазми над нея, сянката е запазила великолепието на ореола си, който свети в нощта!

Ако не случи на милостиня, ще я намерите куцукаща пред „Св. Георги“ в „Дървеница“ или „Св. Пророк Илия“ в „Дружба 2“. Нерядко там ще чуете отец Димитър да я подканя: – „Заповядай, лельо Стойне!“ А тя ще го погледне сърдечно, ще мине при дежурните, ще сподели топлия си обед с местните псета, котки и гълъби, ще се нахрани, а после бавно ще се оттегли и ще закрачи към автобусната спирка – понякога следобед в «413» няма никого...
Зад оределите ѝ зъби ще откриете нежна усмивка, която може да разтопи и камък, но рядко – човешкото ни сърце, което е заето с дялането на собствените си, а не – чуждите съдби.

Просакинята не се сърди на никого, но почтително се прекланя, когато някой безумен ѝ остави дори стотинка. В тоя смисъл тя дори не се уподобява на бедния Лазар, защото Лазар е страдал, а тя живее в рая. И това е чуден парадокс – нас, живеещите в рая, ни е погълнал ада, а живеещата в ада е въздигната и докосва рая! Това, разбира се, е само още една причина да бъде възневидяна – заради нейното абсурдно щастие!

Скитничеството си тя превръща в свобода, несретата в безгрижие, безпощадните нокти на бъдещето – в милост, омразата претворява в любов; ако ѝ се подиграете, няма да ви се разсърди и дори няма да ви разбере; ако танцувате пред нея, тя ще потанцува с вас, ако поискате да походи една миля с вас, ще извърви две, ако нямате стотинки, ала искате да ѝ помогнете и сте се натъжил, че не можете да го направите, тя ще извади изпросеното през деня и ще ви го връчи! Какъв е тоя човек? Може би това не е човек, а птичка, не е същество, а ангел? В крайна сметка ние ли бълнуваме или тя? Авторът на тези редове не може да даде отговор на тия въпроси.

Уважаемият читател ще е в състояние да охарактеризира това бедно създание като напълно умопобъркан индивид, но няма да излезе прав. Несретницата от ул. «Каймакчалан» не е луда, призракът на мизерията не е грешница, нито паразит, таласъмът от мрака не е привидение; тя е злощастна рожба на времената, на безмилостната и стихийна епоха, която се нарича „Зора на времето“ и която започва с изграждането на кощунствената Вавилонска кула и завършва с окончателното ѝ разрушение в края на тоя век за вечни времена! Амин!