Автобусът, стара германска машина, останала още от войната, поглъщаше бавно, но сигурно километрите един след друг. Зад него дълго време се стелеха  облаци прахоляк. От двете страни на разбития междуселски път се редяха една след друга ниви, засети с  жито, царевица, слънчоглед... Беше юни месец. Усилен сезон. Наблизо и в далечината десетки приведени хора, вторачили се в черната земя, копаеха с надеждата, наесен да приберат нещо. 
Наближаваше обяд и слънцето припичаше неколцината пътници през тесните прозорчета на  автобуса. Всички бяха от селата наоколо, с изключение на две жени, седнали най-отпред, току зад шофьора.  И видът им подсказваше, че не са тукашни, а и те подпитваха от време на време шофьора за някакво село, което все не се показваше, въпреки уверенията му, че е съвсем наблизо.
По-нетърпелива беше младата жена. Изглеждаше на 35-40 години, скромно, но с вкус облечена. Хубавите ѝ тъмни очи се взираха в далечината наляво и надясно, повдигаше се от мястото си с надеждата да зърне така очакваното село.
Другата, десетина години по-възрастна, усмихнато я гълчеше за припряността ѝ:
-  ­Любице, стига си подскачала! Щом казва човекът, че е наблизо, значи скоро ще пристигнем... Като дете си!
Люба се отпусна на мястото си засрамено. Въздъхна дълбоко и каза:
-  Толкова години чакам този ден, како Еленче... И сега... Все се питам вярно ли е, което са ти казали, ще го намерим ли?
-  Скоро, скоро ще стане ясно. Ти само се успокой...
И наистина, едва се изкачиха на поредния хълм и видяха първите къщи. А преди тях, покрай малката, почти пресъхнала селска рекичка, се беше разположил цигански катун. Наоколо няколко каруци с шарени дрипави чергила. Сред глъч и врява се щураха хора. Полуголи мургави деца се гонеха, пищяха и пръскаха в плитък  вир. Наблизо пасяха коне, които за миг оставиха сочната зелена трева покрай реката, надигнаха глави и невъзмутимо изгледаха минаващия автобус.
Навлязоха в селото. Редуваха се ниски, неизмазани кирпичени къщи, със стари, схлупени - от плет. Улиците бяха пусти и ако не бяха няколкото кокошки, въргалящи се в прахоляка, не се виждаше друга жива душа наоколо.
Скоро стигнаха до широко място, очевидно селския мегдан. Автобусът направи широк завой и спря. Пътниците слязоха един по един и се пръснаха сред къщите. Докато се озърнат, Люба и Еленка останаха сами. Ами сега? Накъде да вървят? Кого да питат? А и нямаха много време. Шофьорът беше казал – след един час потеглям обратно...
Тръгнаха напосоки по една, по-широка улица. И тъй като не срещнаха никой, решиха да похлопат на  случайно избрани дървени порти наблизо.  Показа се стара селска женица, която се подпираше на  бастунче. Докато оправяше сръчно тъмната кърпа на главата си, тя любопитно ги огледа от главата до петите.
-  Добър ден, бабо! – поздрави Еленка.
-  Добър ви ден, чедо... Не сте тукашни, гледам... Гражданки ще да сте? – добродушно  отвърна  жената.
-  От града сме, учителки. Нещо да питаме... – намеси се и Люба.
-  То, това хубаво..., ама на портите ли ще приказваме! Я, влезте вътре, да видим за какво сте дошли... – каза старата, обърна се и запристъпва пред тях, потропвайки с бастунчето си.
Седнаха на грубо скована пейка, под стара асма. Стопанката пък намери отнякъде малко столче, отпусна се внимателно на него и продължи:
-  Сама съм вкъщи.  Всички са на полето, че царевицата е за копаене. Синът, снахата... че и децата са там. А аз, с тези крака... за нищо ме не бива. А и тук има работа...  Ха сега, питайте!
Люба започна първа:
-  Ние, бабо, търсим нещо, ала само по слух знаем...  Имало във вашето село дете... малко дете... за осиновяване. Затова сме тук. Да разберем вярно ли е, да го видим... Имам аз желание... не мога да си имам мое... – и засрамено наведе очи, защото в същия миг те се овлажниха от внезапно появилите се сълзи.
Старата жена се понадигна, премести малко столчето си до нея и погали ръката ѝ.
-  Не можем да се месим в божиите дела, чедо... Не си ти само така. Ех... колко мъка има по хората! Но, хубаво си решила.
После се позамисли и каза:
-  Не се сещам за такова дете. Освен... Има едно. То, горкото, дойде нежелано. Копеле, де...
Двете жени внимателно я слушаха до тук, а сега Елена, която беше оставила инициативата  на по-младата си другарка, внезапно се оживи:
-  Да, да!... И ние така чухме! Това ще да е...
А Люба поривисто стисна ръката на бабата и скочи на крака.
-  Хайде! Ще ни заведеш, нали!
Идваше и да хукне на мига. Толкова си беше мислила за това изоставено детенце. Преди няколко дни, Елена случайно чула на пазара, където се събираха множество жени от селата наоколо да продадат по нещо, да изкарат по някой лев, че се търсели добри хора да го вземат. И тозчас я намери вкъщи. Двете бяха колежки, можеше на другия ден да ѝ каже в училище, но знаеше, че ще я зарадва, ще ѝ занесе  надежда...  Бяха като сестри.  Споделяха и хубавото и лошото в живота си,  а Люба имаше  голяма мъка. Още като младо момиче заболя. Тумор в главата. Много мъка, много страдания изтърпя... Успяха все пак да спрат растежа му. Но лекарите бяха категорични – не трябва да ражда! Ако иска да живее...
Не се омъжи. Не искаше да започва съвместен живот с това бреме на душата си. Не можеше и да си представи, че може да премълчи за нещастието си.
Годините се натрупваха. Увлечена в работата, отначало не ѝ тежеше самотата. Но постепенно мисълта да си вземе и отгледа чуждо дете, все по-често я завладяваше, когато оставаше сама със себе си. И  се чудеше, колко е силно майчинското ѝ чувство, когато трябваше да приласкае, да усмири, да поощри чуждите деца в училище!
Искаше да е момче. Да си остане при нея, когато остарееше. Да се радва на внуци, да е спокойна в старините си... Всичко, всичко ще даде  от себе си, за да е щастливо!  Ще го възпита, ще му даде образование... Ще осмисли живота си...
-  А, че... да ви заведа! Дали ще намерим някого сега... Кой ще ти стои вкъщи по това време... Добре че не е много далеч. Хайде, хайде... Виждам, нетърпеливи сте...
Излязоха пак на улицата. Старицата тътрузеше болните си крака, а  гражданките от двете ѝ страни търпеливо забавяха крачка. Свиха наляво, надясно...и спряха пред портите на къща,  приличаща на околните – измазана с кал и белосвана, ала очевидно твърде отдавна...
Старата жена потропа с бастуна си на портите, но като нямаше резултат, отвори по-малката врата и надникна в двора. Подвикна:
-  Стояно! Стояно, ма!
Пак никой не се обади. Тогава влезе, а след нея Люба и Елена.
Широк селски двор. В дъното наредени курник, кочина, плевня...   Накрая вратичка на невисок полегнал плет, водеше в градината.  Там някъде, покрай плета, риеше упорито в земята прасе, а около него десетина кокошки довършваха започнатото, надявайки се да открият нещо, което се яде.
Вървяха покрай стената на къщата. Преди да стигнат края ѝ, някъде зад ъгъла, внезапно чуха глас на малко, хленчещо дете.  Жените се спогледаха, а бабата се засмя и каза:
-  Има кой да ни посрещне! Къщата не е без стопани...
Гледката, която се разкри пред тях, ги стъписа.  Пред широко зеещата входна врата, полегнало по корем на земята, диво ги гледаше мръсно, полуголо дете. Само очите му, широко отворени, издаваха човешкия му облик, защото лицето беше неузнаваемо, покрито от смесили се сълзи, сополи и кал... Като ги видя, то млъкна, надигна се неумело, стъпи на краката си и се опита да побегне назад, но се олюля и падна. Ревна...
Люба първа се окопити. Хукна към него, хвана го под мишниците и го изправи. На мига осъзна, че за това окаяно човешко същество е нужно вода и храна. Извади кърпичка, опита се да избърше лицето му, но само го зацапа повече. Обърна се отчаяно към двете жени. Елена беше не по-малко шокирана, но бабата спокойно се усмихваше и любопитно я гледаше:
-  Ще стане добра майка от тебе, даскалице! Виждам аз, че имаш милостиво сърце... А ти не бързай! Това дете няма да го почистиш с твоята кърпичка.
После се приближи до вратата, почука с бастуна си и подвикна:
-  Стояно! Къде се е запиляла тази жена...
Никой не се показа. Люба продължи да чисти лицето на детето, като го придържаше да не падне отново, защото то никак не стоеше стабилно на краката си. Тази непосредствена близост на двете, като че промени   поведението на малкото същество. То млъкна. Хлипайки, плахо се притисна до нея и търпеливо понасяше хигиенната ѝ процедура.
Сега вече и старата се стресна.
-  Боже! Това дете да не е оставено само вкъщи! Вие стойте тук, да питам комшиите.
Докато Люба и Елена се суетяха около малкото момиченце, защото едва сега осъзнаха, че то е от женски пол, в двора нахлу запъхтяна жена на средна възраст, изпоцапана с брашно и тесто по ръцете. Още от портите обясняваше:
-  Аз, аз я наглеждам малката.  Ама нали трябва и работа да свърша! Хляб меся... Вътре я оставих преди половин час! – като видя, че детето е в ръцете на двете, добре изглеждащи жени, тя вече по-спокойно продължи:
-  Стояна е на полето. Тя, нали е сама сега... Дъщеря ѝ се омъжи в друго село. Вече цял месец, откакто замина... Малката остана, но и работата на полето не чака! Съгласих се да я наглеждам, докато Стояна  се завърне... Вие, какво? Роднини ли сте?
Бабата, която вече се беше завърнала, понечи да обясни, но тя нетърпеливо махна с ръка:
-  Леле, тестото ми! – после се врътна и както дойде изневиделица, така и си отиде.
-  Ами сега! Не можем да я оставим. – каза старата. – Дано се върне Стояна скоро...
-  Как ще я оставим! Прасето ще я изяде! Кокошките ще я накълват... Такова чудо не съм виждала... Какви са тия хора!... – ядосваше се Елена.
-  То е гладничко, милото... Хайде да я нахраним, каквото сме си взели сутринта, пък после ще видим какво ще правим – предложи Люба и вече бъркаше в чантата си.  Предвидливо бе сложила малко хляб, сирене и парче от варено пиле.
Бабата влезе вътре и след малко се завърна с лъжица, празна паничка и стомна с вода. Направиха попарка, а момиченцето вече нетърпеливо протягаше ръчички към яденето. Люба и поднасяше с лъжицата, а тя лакомо гълташе и искаше още и още...
Когато се нахрани, детето така се вкопчи в Люба, че тя не можеше и крачка да направи без него.  Старата жена се засмя:
-  Намери си майчица малката! Ще го вземеш ли, даскалке?
В мислите си Люба беше на кръстопът.  Участта, в която бе изпаднало това дете, толкова я развълнува, че беше готова да стори всичко, от което се нуждаеше то.  Такава си беше, добра и състрадателна.  На всеки би помогнала. Но това достатъчно ли е, за да го почувства като свое... като своя рожба? И още нещо – искаше момче! Така беше свикнала с тази мисъл,  толкова бе премисляла, кроила планове за бъдещето... и изведнъж... момиче! Беше неподготвена. Не можеше да приеме сега такава коренна промяна за всичко, що бе съградила в безсънните нощи...
А малката, сякаш усетила колебанието ѝ, обгърна с ръце врата ѝ, и се притисна до гърдите ѝ. Люба почувства топлината на това крехко малко телце, за което мечтаеше толкова отдавна и се уплаши, че ще се предаде!
-  Не знам, бабо... Момче очаквах да е...
-  Е, ти си знаеш чедо! И да си го родиш, пак до последно няма да знаеш момче ли е... момиче ли е... Божия работа. Все е душичка! Виж как се кротна на гърдите ти.  И то си търси майчица, горкото...
Скоро малката се отпусна. Дишаше  равномерно  и дълбоко. Люба разбра, че е заспала. Влезе вътре, видя старо дървено легло и я остави внимателно на него. Покри я до кръста със захвърленото наблизо одеяло и излезе пак на двора.
Еленка я гледаше изпитателно. Тя знаеше за предварителната нагласа на приятелката си и не искаше да я насилва в решението ѝ. Нека сама си реши. Човек е това, не е някаква вещ, която утре можеш да смениш.
-  Ще предложа нещо, Любице. Не взимай сега решение. Да си отидем, премисли вкъщи, и ако решиш, утре пак ще дойдем. Да побързаме, защото много окъсняхме. Автобусът няма да ни чака...
Предложението беше разумно и Люба се съгласи.
Ала друго било писано да се случи...
Автобусът беше заминал. И като нямаше вече друг превоз до града, похлопаха пак при неочаквано добрата стара жена. А тя не се двоуми – предложи им бедно, но чисто легло.
Люба почти не спа. В мислите си постоянно се връщаше към изоставеното нещастно момиче. Знаеше, че добро не го чака... Можеше да ѝ помогне,  но готова ли беше на такъв компромис?  Утрото само затвърди решението ѝ да не взима това дете.  Оставаше да почакат до обяд и да се завърнат вкъщи.
…Отдалече съзряха автобуса на вчерашното място. Но днес около него беше оживено. Какво ли правеха тук  толкова мъже и жени, коментирайки нещо, необичайно случило се? Сякаш работата на полето внезапно бе свършила.  А и циганския катун, който срещнаха вчера край селото, се беше преместил тук. Около каруците деца гонеха няколко малки жребчета, магарета ревяха, глъч, врява...
Когато наближиха, всички се извърнаха към тях и спряха за миг оживените си приказки. А след като любопитно огледаха двете гражданки, последваха коментари, които явно се отнасяха за тях.
Люба и Еленка се спогледаха смутено, но продължиха пътя си. Внезапно от най-близката групичка се отдели една по-възрастна жена, която държеше малко дете в ръцете си. Познаха го, още преди тя да се приближи към тях – вчерашното им познайниче! Забавиха крачка. Жената отдалече занарежда:
-  Идвали сте вчера у нас. Ама как да ви посрещна... Пуста орисия! На полето ли да ида, дете ли да гледам... Каза ми комшийката, търсили сте за осиновяване. Случили сте... Няма да мога аз да го отгледам. Щерката и тя го не ще. Отиде при друг мъж, а той каза, че ще я вземе, но без него.  Даскалици сте били... В добри ръце ще попадне, викам си, като разбрах... Ти.... по-младичката, нали? Ти си нямаш детенце?
Люба смутено я слушаше. А като чу последните ѝ думи, каза:
-  Взех решение, стрино... Да, аз... но искам момче да е... Отдавна така съм решила. Друго ще си потърся...
Настъпи неловко мълчание.  И двете чувстваха вперените погледи на хората наоколо.  Люба съжали, че още снощи не изчака, за да се разберат на спокойствие. Но нали и тя самата не беше решила твърдо...
Неволно погледна детето. До този момент то беше тихо и спокойно, но когато чу гласа ѝ, настъпи промяна в държанието му.  Започна да се дърпа от баба си, отблъскваше се с ръчички и  опитвaше да слезе на земята. Тя я стисна по-здраво, но малката заплака. Жената се принуди да я свали долу.  Усетила почва под краката си,  неуверено запристъпва към Люба с протегнати ръчички.
Първият ѝ порив беше да я посрещне и прегърне. Но си даде сметка, че стори ли това, няма да може да си тръгне без нея! Нямаше да намери сили... С натежали крака продължи към автобуса.  
Бабата дръпна детето към себе си, гушна я отново и ги подгони, усетила колебанието на тази млада и добре изглеждаща гражданка.
-  Вземи я, даскалице! Женско чедо е по-мило... Няма да съжаляваш! Ще си я обикнеш. А и тя си няма никого... Аз скоро ще грохна... При кого ще остане!
Люба крачеше напред, а сърцето и биеше... ще се пръсне! Никога не беше се озовавала в такава ситуация.
А жената продължаваше:
-  На циганите вчера я обещах! Не знаех, че сте дошли... Те... затова са тук сега! С тях няма да живее добре, но и няма да гладува...
Наоколо хората решиха да помогнат на съселянката си и започнаха да подвикват:
-  Вземи детето, даскалице! Нищо добро не го чака тук!
Еленка , която вървеше напред, вече беше се качила в автобуса и я очакваше на вратата. Стигна и Люба, качи се на стъпалото, но нямаше сили да продължи.
В този миг момиченцето, което не преставаше да хленчи и да се дърпа, заплака със силен глас. Може да се беше уплашило от невъобразимата врява наоколо, но Люба се обърнa. И това беше решаващо...
Малката сърцераздирателно плачеше и протягаше ръчички към нея. Бабата я беше повдигнала в ръцете си и я поднасяше, сякаш беше коте.  Хората подвикваха и дюдюкаха, а шофьорът, изгубил търпение, започна да приглася в този миг с клаксона.
С внезапен порив Люба също протегна ръце, сграбчи момиченцето под мишниците и се дръпна навътре. Седна на първата попаднала ѝ седалка, отпусна се и притисна малкото телце до гърдите си. А то, хлипайки, за първи път в живота си, през сълзи каза:
-  Ма...ма...
Автобусът невъзмутимо потегли по познатия му до болка път, а прахолякът скри и заличи всичко, що се беше случило преди малко...