Съдба, а може би Любов?!

Лежа си на леглото, забила поглед в тавана, следя тънката струйка светлина, идваща от фенерчето в ръцете ми. Съзнанието ми е обзето от мисли, въпроси и спомени. Въпросите са едни и същи, а отговорът на всички бе прост, Съдба. Ах, тази Съдба, защо навсякъде бе тя?! Когато беда те сполети, винаги се питаш, защо все на мен, макар дълбоко в себе си да знаеше отговора, Съдбата. Защо никой не може да победи тази проклетница?! Всеки път си задавам този въпрос и всеки път отговорът е прост, Съдба. Мисля си за миналото и бъдещето, защо просто не се изтрие от паметта ми всичко преди днешния ден, нека остане само бъдещето пред мен. Защо просто времето не спре, за да ми даде да помисля, да помисля за бъдеще без грешки?! И отговорът пак изникна в съзнанието ми... Съдба.

Спомени щастливи заличават болката от хилядите грешки, затварям очи за да видя и радостите в живота, но там  в тъмното изниква образа на поредната тъга. И въпреки внезапната болка получена, сякаш от кол в сърцето, не смея да отворя очи, за да не изгубя образа му така мил, образ обзел душата, сърцето и съзнанието ми. С игрива усмивка, проплъзнала на устните му, сякаш с искрица, а всъщност с огън в очите си, помахва небрежно с ръка и ти падаш доброволно в неговите крака. Събрах сили и отворих очи, задавайки си нов въпрос. Кой, по дяволите, бе това? И два прости отговора се изливат, но с нов въпрос - Съдба, а може би Любов?

Това ли бе наистина, Любов или Съдба?! Дали за всичко не бе виновна тя, Любовта?! Примамваща с красивия си образ, менящ се с хиляди лица, или това бе отново Съдба, примамваща те с нова визия?!

Отговорът на всичките ми въпроси всъщност бе наистина прост, Съдба, ръка за ръка с Любов... една малка дружина съсипваща животи, една малка комбинка, управляваща животи...