Съдбата е голяма шегаджийка

            ДОБАВЯНЕ КЪМ КНИГАТА МИ  „СЪДБАТА Е ГОЛЯМА ШЕГАДЖИЙКА”

-          Здравейте, професоре!

-          Здравейте!  Как сте?

-          Имам предложение… Добре съм.

-          Слушам.

-          Искам да напиша книга… за вас. Автобиографична… може би.

-          И защо?

-          Не знам. Просто ми се пише.

-          Пишете си тогава.

Гледам го. И той ме гледа. И двамата мълчим. Минава доста време. Сърцето ми бие до пръсване. Той не е помръднал, нито променил изражението си. Гледа ме и това си е.

-          Съжалявам. За друго поисках среща с вас. Имам…

-          Знам.

Ръцете му притискат двете ми страни. Болката ми се усилва.

Лято е.

-          Трябва да тръгвам.

Ръцете му се плъзгат бавно по двете ми страни.

    На по-следващата неделя от лятото той пак си дойде. Беше късно вечерта. Срещнахме се и аз ясно му казах: - Вече започнах да пиша.

-          Мога ли да прочета написаното?

Подавам му тефтера си. Той протяга ръка, аз усещам леко нетърпение и у двама ни.

Подухва вятърче, той отгръща страница след страница, накрая затваря тефтера, слага голямата си длан върху него и избухва в смях. Смехът му оглася целия свят. Късна нощ е. Пожелаваме си лека нощ и се разделяме.

 По пътя аз се мъча с въпроса „Защо не му казах, че така изписвайки само фамилията му, на десетки страници, безброй пъти, нещо ми става, така се уверявам, че мога да започна.”

 Започвам. Започвам с предложенията си или изискванията си. Задължителни и незадължителни, но за предпочитане. Пиша, пиша, накрая ги препрочитам няколко пъти и абсолютно всички ги слагам в задължителни. Само да набера смелост и ще му ги дам.

Лятото почти се изнизва. Къде точно се намира Сардиния? И защо точно за този мъж искам да пиша? Аз почти не го познавам. Проверявам къде точно е Сардиния и чакам. Кога каза, той, че трябва да се прибере? Четвъртък, събота, неделя? Утре е неделя. Утре продължаваме да берем лозята.

0888… мъжът диктува  GSM. Не точно на мен, но аз се сещам, че е за мен. Прибирам листчето с номера в задния си джоб на дънките, после го прехвърлям в малкото си джобче на чантата си и насаме го вкарвам в GSM си и го запомням. Странно, аз не помня номера.

Звъня му.

-          Беше грешка. Отказвам се.

-          Чакай, чакай. Утре се връщам.

Абонатът няма връзка с този номер. Абонатът няма връзка с този номер. Абонатът няма нужда вече от този номер.

Той се връща.

Разнасям някакви шкембета като в унес. Той сърба едно от тях. Лекичко го наблюдавам и наобикалям. Толкова е топло, че едвам се диша. Устата ми е пресъхнала и ме боли още повече. Мисля си как би трябвало да се обръщам към него. С име, титла или по оня мой си начин. Последното остава. Той ме вика при себе си.

-          Да платя. И ако си написала нещо, да го прочета искам.

-          Само условията.

-          По какво?

-          По договора ни.

-          Абе, ти ще ме спукаш от смях. Нищо, дай ми ги.

Нося му няколко страници и му казвам:  Аз се отказвам.

-          Добре. До довечера. И взема листата.

Следобедът минава вяло и лениво. Обзема ме апатия и неспокойствие, но пак ми е хубаво, че ще се видим. Той така се появява. Изневиделица. А, ето го! Държи в ръце страниците ми. „Защо ли ги писах тези неща?”

Сяда и ме кани на стола до него, под ъгъл. Отивам. Тази вечер е по-хладно и той е със суичър. В хубаво синьо с бяло или по-светло синьо. Тъмно е. Закопчава си ципа и започва.

-          Какво означава да ти отпечатам книга?

-          Аз имам една написана, но нямам пари, а и едни рускини, майка и дъщеря, искат да ми я вземат. Откраднат… от тяхно име да е. Умът ми повтаря ”Кучки…” Трябва да си я опазя.

Той продължава.

-          А това… напълно прозрачен и откровен?

-          Ами да знам всичко.

-          В смисъл?

-          Къде работиш, къде живееш, пътуванията ти, личните ти, човешки дейности. Всичко. Запъвам се. Всичко свързано с теб. От ставането до лягането… И после… 

Той разгръща страниците и ръцете ни леко се докосват. Трепвам. Мисля, че и той. Искам да му кажа: Дори когато си на тоалетната чиния… трябва да те видя.

-          Това за свободата го разбирам, за парите – не. А това -  да пипам.

-          Да пипам.

-          Какво?

-          Каквото на момента пожелая.

-          Например?

-          Косата, ръцете… продължавам си наум. Устните.

-          И за какво ми е на мен тази Автобиография?

-          Откъде да знам. Но са важни.

Като малка прочетох за един фюрер с не висок чин, докато прекосявали една река от брега, започнали да стрелят  по лодката  и убили личния му биограф. Той побеснял.

-          И сега ти искаш, докато пишеш, аз да спазвам всичките тези условия  и да ти плащам. Да, и училищата на децата ти. Ами... ако пишеш цели 20-30 години и накрая нищо не излезе?

-          Аз наистина пиша бавно.

-          Но… ако накрая не харесам тая, твоята, моята  Автобиография и… защо ми е?

-          Нищо, да си я имаш.

Готови сме да прихнем и двамата от смях. Всъщност отдавна вече се  смеем.

Минава полунощ, небето е обсипано с красиви звезди, той става и си тръгва.

-          Утре пътувам. Ще помисля.

-          От дясната страна, под долното…

-           Знам, знам. Но вземи напиши нещо за мен. Тогава ще говорим.

-          Боли ме. Има и гной. Не те познавам… Има и едно парче месо… С какъв цвят дрехи работиш?

Вече е тръгнал по пътеката и аз гледам след него. Звездите греят ли, греят. Обзема ме лека тъга.  А и какво да напиша, като наистина не го познавам.  Това е едва третата ни среща, на маса с други хора, а и децата ми са с мен.

Сещам се за една от жените на Ротшилд.  На първата сутрин, когато станала и се оправила, и се отправила към кабинета на мъжа си, на  г-н Ротшилд, отворила вратата и онемяла. Изкъпан, сресан, избръснат, с копринен халат, с чехли с монограм, потънали в килима, със златни очила, с изключително аристократичен жест, четейки вестника си, тя погледнала към чашката му с кафе и на мига си казала: „Боже мой! Аз на този мъж никога няма да мога да му бъда жена. Мога само да съм му прислужница.” Няма – Аз много те обичам. Без теб не мога. И т.н. Явно е била не само изключително красива, но и доста умна.

Гледайки след него как се отдалечава и смалява в мрака, долу-горе аз същото си казах с тази разлика, че не искам нито да съм му жена, най-малко прислужница. Единственото, което искам, е да пиша за него. Дори нямам отговор защо, а искам. Тия дърти копелета са много яки! Направо са непробиваеми!

Чакам го.

Срещите ни са трудни и непредвидими. Дано  си дойде по-скоро.

Наистина се връща по-рано. Подавам му написаното. Той го изчита и ме гледа непонятно.