Съдби

          Осми епизод

Двамата сватове водиха хорото на свадбата на единствените си деца. Изпиха   няколко бурета  Маруд като сватове. Радваха се на първото си внуче, момиченце. Елисавета, растеше заобиколена от двама дядовци, които бяха готови да скочат в огъня за нея. Надпреварваха се кой да я глези повече, но не можаха да водят хорото и на нейната свадба. Отидоха да срещнат булките си в отвъдното.

Елисавета, или Ветка като я наричаха майка й  и  баща й, порасна мома умна и чаровна. Записа медицина във Пловдив, влюби се в свой състудент и не дочакала дипломирането се омъжи и роди едно момче с  гарваново черна коса като на дядо си Дикран.

Когато се дипломира и стана лекарка в родния си град, д-р  Елисавета Сарян  беше  вече разведена. Мъжът й се оказа пияница и  комарджия. Пропиваше и проиграваше не само стипендиите им, но и парите които родителите й изпращаха за да помагат на младото семейство.

Елисавета дълго време криеше  от родителите си пороците на съпруга си, но в края на краищата не издържа,  взе малкия Хари и се върна при родителите си.

Мъката от разбитото семейство на дъщеря си, Николина и Дикран понесоха тежко. Компенсираше радостта да виждат внучето си в техния дом. Дикран го наричаше Арто, защото  по настояване на дядото официално детето беше кръстено Харутюн / на арменски Възкресение/. Дикран смяташе живота си  в България за  втори живот, тук той беше възкръснал и намерил семейство, любов и родителска обич.

Дните минаваха ту радостни, ту изпълнени с тревога, сменяха се сезоните, времето летеше, а годините препуската без да спрат, без отдих за да си вземат глътка въздух.

Усетиха, че остаряват едва когато посрещнаха половината град за абитуриентския бал на внука. Тази радост беше помрачена от друга, тъжна радост. Хари замина за София като студент в Политехниката.  Раздялата с внука израснал под   един покрив с тях, под техните грижи беше тежка за старите.

Елисавета имаше хубава работа като завеждащ отделение в градската болница.  Първите години след развода, разочарована и отвратена от  мъжете, беше отдала цялото си внимание на Хари. Скоро надхвърлила 40-те, тя беше все така чаровна и мъжете- колеги и пациенти усилено я ухажваха. Но едва когато синът й бе приет студент и замина за столицата, Ветка си позволи да помисли за себе си.

Бай Желязко беше симпатичен старец със силно чувство за хумор и честичко караше цялата стая да се залива от смях. В урологията бяха по четирима в стая и сутришната визитация водена от д-р Сарян ставаше доста бавно.  За всеки болен заведущата изискваше подробна анамнеза и доклад за хода  на лечението  от лекуващите лекари. Елисавета  беше добър специалист и взискателен началник, което се ценеше от ръководството на болницата и повечето колеги, но имаше и лекари, които намираха, че е прекалено взискателна за техните условия на работа. И вечно се оплакваха от ниските заплати.

Поне  веднъж седмично,  бай Желязко беше посещаван от сина си, който живееше в Кърджали. Той имаше същите леко насмешливи сини очи на бай Желязко, но за разлика от него беше висок, добре сложен  и много добре облече. Идваше със  собствената си кола- луксозен Мерцедес -миши цвят. Един два пъти Елисавета го беше срещала по коридорите на болницата, но не знаеше при кого идва този елегантен мъж, докато бай Желязко не беше казал, че синът му иска да говори с нея.

-Добре бай Желязко, като дойде  нека се обади в кабинета ми,- с най-чаровната си усмивка  отговори  д-р Сарян на симпатичния старец.

Беше началото на есента. Само преди няколко дни Хари беше заминал за София. Елисавета беше горда с успехите на сина си и се радваше, че Хари ще стане инженер. Това смекчаваше малко тъгата от раздялата, но Елисавета изведнъж се почувства  самотна и изоставена.

И сега този интересен и интелигентен мъж, който се беше оказал синът на бай Желязко,  й предлагаше да вечерят заедно и да поговорят за лечението на баща му. 

-Можем  спокойно  да поговорим и тук, в кабинета  ми,-каза докторката,  поставяйки за пореден път телефонната слушалка на мястото й. 

Отговора на мъжът беше широка усмивка, която разкриваше едрите му бели зъби, защото телефонът пак звънеше.

-Това е най-спокоийният лекарски кабинет който познавам,- усмихвайки се хитро, каза  Антон Желязков. И веднага добави:

-В ресторанта край реката даже управителят няма телефон, така че няма да ни безспокоят. Ще бъде кратка,  делова вечеря, обещавам Ви д-р Сарян. – каза   мъжът, но очите му не бяха от най-искренните.

“В края на краищата защо пък не, тъкмо за малко ще се  разсея, ще се отдалеча от дома, - си каза Елисавета.”

-Добре, аз съм на работа до 6, елате към 6 и 10 и ще отидем. Но както обещахте,  кратка и делова вечеря, нали така?

-До скоро,- се усмихна Антон.

     Даже в  петък вечер, в този късен час, малкото уютно ресторантче  край реката беше полупразно. Цигуларят и възрастната акордеониска вече си бяха прибрали инструментите и отишли да почиват. Двамата пенсионери свиреха две вечери- петък и събота, за да изкарат месеца  с  рахитичните си пенсии.

-Не удържахте на обещанието си  за кратка и делова вечеря, но беше много приятно,- леко развеселена от изпитото  каза Екисавета. Вие сте приятен събеседник  Антон, и времето  се изниза незабелязано.

-Елисавета, казал съм да ни приготват една бутилка шампанско за след вечеря, нали няма да ми откажете   да  я завършим  с малко пенливо вино.

-Но те вече затварят, няма да ни чакат да  изпием шампанското, а и аз вече почти съм се предала. Много пих. Нямам такива навици, въпреки че дядо ми правеше най-хубавия Мавруд в областта.

-Помислил съм и за това, да вървим.- и Антон Желязков галантно предложи ръката си на лекарката.

 За първи път  откакто се беше върнала при родителите си, тази вечер Елисавета не  спа в собственото си легло. Беше си позволила една малка авантюра.

В понеделник след голямата визитация, д-р Сарян  намери повод и отиде при  бащата на Антон.

-Имаш много симпатичен син , дядо Желязко,- каза с усмивка лекарката.

- Симпатичен е, ама да видиш каква красавице е снахичката ми. Обеща другата седмица да дойде, сега беше в командировка в Италия. Тя създава моделите.

Новината преобърна вътрешностите на Елисавета, но успя да се овладее, усмихна се и побърза да излезе от стаята.

 Следващият петък д-р Сарян беше в отпуск  и се разминаха със сина и снахата на дядо Желязко, дошли да посетят стареца.

Съдби

Девети епизод

Хари чакаше вече повече от 20 минути автобус номер 280.  Това беше единственият автобус , който пътуваше до студентския град и винаги беше претъпкан със студенти. И тази вечер не беше по-различно. На спирката на Ректората,  където спираха няколко автобуса цяла тълпа  чакаше закъсняващия номер 280.  Минаха няколко 306, 305  и две 9-ки, а 280 не се появяваше. Хари се беше облегнал на павильончето на РЕП и мислеше за последните си  изпити, след които щеше да се счита за семестриално завършил инженер. Дипломна работа и държавни изпити щяха да коронясат учението му и в края на лятото щеше да зарадва близките си с инженерска диплома.

От другата страна на павильона, до таблото с разписанието на автобусите беше застанала млада жена, почти момиче. Явно студентка. Носеше голяма ученическа чанта натъпкана  вероятно с книги и тетрадки и прозрачна найлонова торба, в която имаше нещо бяло.  Момичето беше високо. Стройната й  фигура привличаше вниманието, но най-интерсното в нея бяха дългите бакъреночервени коси, които бяха вързани на конска опашка и привличаха вниманието на всички. Мъже и жени не пропускаха да се обърнат и още веднъж да погледнат момичето. То пък  вглъбено в своите мисли, въобще не обръщаше внимание на околните.

 Най-накрая автобус 280 дойде и тълпата студенти се юрна да заеме място в него.  Червенокосата изчака всички да се качат, и когато понечи да се качи,  автобусът  тръгна и момичето увисна на вратата с един крак във въздуха.  Хари  беше близо до вратата и виждайки опасноста  й подаде ръка. Момичето се качи, смутолеви едно сухо благодаря и с това приключи първата им среща.

Но нещо като е писано да стане то става. След два дни отново на същата спирка при Ректората, почти в същото време  Хари отново срещна червенокосата. Усмихна й се, момичето отговори с полуусмивка и му обърна гръб. Явно не желаеше сближаване с непознат. 

Хари не беше момче за пренебрегване.  Висок, с добре сложено тяло на спортист,  с черната си начупена коса, привличаше вниманието  не само на колежките си в Института, но и на по-зрели жени, случайно срещани по кафенета и дискотеки. Бадмингтонът с който се занимаваше още от ученическите  години, макар и  смятан от  мнозина  за несериозен спорт,  беше помогнал за физическото му развитие 

Никой не може да избяга от съдбата си, то като е писано, че трябва да се случи, каквото и да правиш, то се случва.

На третата случайна среща, момичето отговори на усмивката му. Това го окуражи и Хари смело се запъти към нея. Пак бяха на спирка Ректората и тя пак носеше огромната чанта с книги и найлоновата торба с бялата манта, която  тя обличаше по време на упражненията по анатомия.

-Здравей, аз съм Хари, а ти?

-Казвам се Сениха, но  приятелите ми викат Сени.

-Медицина ли следваш?

-Бялата престилка ме издава, нали.- с усмивка отговори червенокосата. 

-Щом живееш в общежитията, значи не си софиянка, откъде си?

-От Варна, а ти?

-От едно малко градче в Източните Родопи, едвали  във Варна сте чували за него,- реши да оригиналничи Хари.

-Има ли го на картата?- със същия закачлив тон попита Сени и преградите рухнаха напълно.

-Под долното  дясно габърче  е,- отвърна на шегата с шега Хари.

Следващата събота Хари я покани на дискотека, а след посрещането на Новата година с  весела студентска  компания,  и двамата разбраха, че са влюбени. Сениха беше внучка  на бивш турски дипломат. Родителите й бяха загинали  в автомобилна катастрофа когато била на три годинки. Имаше съвсем смътен спомен за тях. Не помнеше и баба си, която си беше отишла от този свят скоро след гибелта на дъщеря си.  Дядото и неговата майка, тоест прабаба й я бяха отгледали.

Хари й разказваше за своето семайство, за майка си която също беше лекарка, за баба си Николина, и за любимия си дядо, който също бил голям доктор и лекувал часовници. Дядо му го наричал Арто, а всички останали Хари. Сени хареса Арто и вече го наричаше само така.

През май вишните вече прецъвтяваха,  Арто 

усилено готвеше дипломната си работа,  Сени учеше за предстоящата сесия, и двамата вече бяха решили , че ще изживеят заедно остатъка от живота си. Но засега това знаеха само те, Сени и Арто, и двамата влюбени до уши. Никой от тях не допускаше, че някой може да бъде против тяхната любов.

В градината на Николина и Дикран вишните вече бяха вързали. Асмата се беше разлистила и с копринените лозови листа Дикран правеше най-вкусните постни сарми в областа. Ориз, много лук, стафиди и канела, леко запържени в зехтин правеха  от неговите сармички  ненадмината ориенталска вкусотия.

Откакто беше затворил часовникарската си работилничка, Дикран беше приспособил килера на приземния етаж за сахатчийница и там лекуваше болните часовници на приятели и комшии. 

Когато преди десетина години в града се появи  младок завършил техникум по финна механика, Общината реши часовникарските услуги да станат кооперативни и назначиха младока за председател на кооперацията, защото имал диплома. Дикран  затвори  старата сахатчийница на бай Стамо и  младока стана председател сам на себе си. Той имаше диплома, но не разбираше нищо от езика на часовниковите механизми.  А  “ерменчето” продължи да поправя  часовниците на познати, приятели и комшии.  Най-куриозното беше, че самата  Община беше възложила на него подръжката на часовника на градската кула, с което почти беше узаконила “незаконната”  му дейност.

Седнал под асмата, Дикран  с лупата на дясното око, пак човъркаше  някакъв старомоден будилник. Механизмът на този “Юхансон” му беше до болка познат.  За изминалите почти 6о години, беше разглобявал, почиствал, смазвал и отново сглобявал, хиляди такива часовници.  Тези будилници бяха най-разпространените и всяка уважаваща себе си къща имаше такъв..

-Хайде мъжо, прибирай си чарковете, да слагам масата, че Ветка сега ще  си дойде. Цял ден е била на работа, сигурно е гладна, пък и закъсня. Кой знае как се мъчи с  нейните старци горката. Простати, бъбреци, мехури, само с това се занимава дъщеря ти.

-Ха, ха, ха, да не съм я донесъл от къщи, та казваш дъщеря ТИ. Да не е само моя, или забрави, че ти си я родила.

-Ох, много ти знае устата, хайде прибирай, да донеса покривката и всичко останало.

-Да не забравиш една голяма салата да направиш, да пийнем с тебе по една ичкия, отдавна не сме се чукали,- със смях и весело настроение добави Дикран и започна да прибира инструментите си.

Николина  постла покривката, нареди три чинии, три чаши и приборите   и отново се запъти към къщата.

Дикран беше прибрал инструментите си и се беше запътил към малката си работилничка, когато входната врата се отвори и се чу тракането на токчетата на Елисавета.  Походката и широката усмивка  издаваха  доброто й  настроение.

-Добър вечер татко,  накъде си се запътил с твоята подвижна работилница, мама ли прекъсна твоята народополезна дейност.- с шеговит закачлив тон попита докторката.

-Нали я знаеш майка ти, все бърза, мира не ми дава тая жена. Ама съдба,  какво да се прави.

-Добре е направила, татко,  имам голяма изненада, знам че много ще се зарадваш. След малко ще ни дойде гост, идва от далече.

-Че кой ще е тоя гост, дето идва чак от толкова далеч? – и виждайки сияещото лице на дъщеря си добави. Да не би Арто да си е дошъл?-  и по лицето му се разля щастливата усмивка на стария часовникар.

-Спря на площада с приятели, след десетина минути ще бъде тук.

-Кой ще бъде тук, кой идва?- дотичала от кухнята, припряно заразпитва Николина сакън да не изпусне нещо.

-Арто, внука си е дошъл бабо, слагай и за него чаша. Ех, веднъж да се напием с него, така по мъжки.

-Абе то и ти си един пияч, няма що. Да го нахраня внучето си, кой знае откога не е ял нещо свестно. По тия студенски столове, горкото ми дете,  се храни като в казарма. Ей сега ще приготвя нещо по-така за него,- и Николина забърза към кухнята.