Позлатеният часовник над камината блестеше, излъчващ сякаш сам по себе си загадъчно сияние. Кремавият циферблат отразяваше елегантно всеки лъч слънчева светлина, превръщайки я в меки, златисти искрици. Беше наистина красиво.

В този миг изпитващият почука по бюрото с писалката. Беше над шейсетте, със сребристосива коса и матова кожа. Момчето отмести поглед от часовника и се опита да се съсредоточи.

Беше трудно да се определи точната му възраст. Може би малко над 20, във всеки случай под 25. Очите му бяха някакъв изумителен нюанс на зеленото, примесен със синьо. Създаваха усещането за пронизващ поглед, който някак разголва дори и душата ти, най-съкровените ти копнежи и желания. Кожата му беше бяла, напомняше на слонова кост, някак студена и предупреждаваща - не биваше да бъде докосвана при никакви обстоятелства. В противен случай можеш да се изгориш. Студът ще те опари.

Изпитващият обаче явно не беше притеснен от нито една от отличителните черти на момчето.

  -Е, господин...

  -Рийд. Закари Рийд.

  -Да, господин Рийд... Имам един последен въпрос към вас. Надявам се да не ви се стори притеснително, че ви питам нещо в личен план.

  -Разбира се, че не.

  -Бихте ли ми споделили някое ваше преживяване? Случка, която ви е повлияла по някакъв начин? Не е от особено значение кога сте я преживяли, просто нещо, което е променило погледа ви над света.

Стаята отесня. Стените сякаш започнаха да се приближават една към друга и то бързо. По челото на момчето избиха капки пот. Той очакваше всякакви въпроси, но не и нещо такова, нещо, върху което трудно можеше да импровизира.

Мъжът отсреща гледаше въпросително. Ясносините му очи бяха широко отворени подканващо. Въпреки това устните му бяха присвити, а ръцете - кръстосани пред гърдите. Закари бързо разпозна жестовете, но реши да дава направо.

  -Бях на дванадесет и учех в кварталното основно училище "Свети Петър" - собственият му глас му звучеше неестествено и сухо. - Хм... в класа ни дойде едно ново момче, беше доста странен, някак затворен и същевременно имаше стремежа да бъде интересен. Лично на мен ми се струваше ужасно противен, някак чужд. Със самото му влизане в класната стая, с ръка на сърцето си признавам, че го намразих. Намразих флегматичния му поглед, намразих и усмихнатия му възрастен баща, който гледаше приветливо. Нещо в тези хора ме дразнеше до неузнаваемост и аз просто не можех да преглътна гнева си. И така, момчето седна на втория чин, до прозореца. Там го сложи учителката и той кротко се настани на мястото си и наостри уши, за да слуша урока. Това също безкрайно ме изнервяше, почти колкото изтъкването на изключителните му знания по английски, още при самото му влизане в класната стая. Само като погледнех съсредоточения му, кравешки поглед и ми призляваше, в гърлото ми се надигаше безкрайна помия, която винаги избиваше, понякога чрез бой, понякога чрез ругатни. И така, в онзи първи час, аз просто го целех с топчета от хартия, а той през цялото време не помръдна. Каменната му физиономия се взираше в черната дъска и толкоз. Затова аз привиках останалите момчета в междучасието, обясних им колко е дразнещ и ужасен и как трябва да го изгоним от класа възможно най-скоро. Те се съгласиха, разбира се, все пак те бяха моите предани другари, а аз - техният главатар във всички дяволии. Заточиха се забавни седмици на тормоз. Ту го ступвахме, ту му се подигравахме зад гърба, често и в лицето. Повечето пъти той не реагираше, понякога просто ехидно се усмихваше. Това някак засилваше омразата ни към него, желанието ни да го раздразним истински. Веднъж дори се осмели да дойде на екскурзия с нас. Това не му беше простено, разбира се. Прекара трите дни изолиран в отделна стая, докато ние се смеехме в съседната. През нощта го омазвахме в паста за зъби, но той нищо не казваше. Идваше на закуска спретнат и чист, с пригладен перчем. Няколко месеца след тази екскурзия момчето имаше рожден ден. Ние не знаехме датата предварително, никой от нас не се беше сприятелил с него. А и не беше нужно, той беше като изрод за нас, никой нямаше желанието да размени дори две думи с него. Понякога пускаше шеги и правеше някакви елементарни детински номера, но никой не му обръщаше внимание. Но сега, като се замисля, ми се струва, че ако аз бях направил някой от неговите трикове, всички щяха да се забавляват. Та, и сега не помня кое число беше, нито пък кой месец. Помня само възрастния му баща, който внасяше в класната стая бутилки Кока-Кола, няколко торти и разни дребни сладки. Очите на целия клас светнаха. В онзи ден се държахме много приветливо, изпяхме му "Честит рожден ден", наредихме се около него за снимка с тортата. Някои дори го прегърнаха - нещо, за което преди това не си бяхме и помисляли, че е възможно. И той се усмихваше, през целия ден се усмихваше. Накрая си тръгна и дори май носеше някаква кутийка с ръчно изработено подаръче. Но на следващия ден не дойде на училище. Нито на по-следващия. Нито на по-по-следващия. И никой от нас не забелязваше липсата му. Някъде две седмици след "изчезването му" някое от момичетата се сети да пита класната "къде е новото момче". Той беше прекарал почти година с нас, но все още беше "новото момче". Учителката отговори, че се е отписал от училището и сега учи другаде. И продължи да си дрънка урока за Студената война.

  Изпитващият гледаше безизразно. Сините му очи бяха будни, но не изразяваха и капчица емоция.

 -Не знам защо ви разказах това. Не помня дори името на момчето. Жестокостта, с която го прогонихме от класа си обаче, много добре си я спомням. Сигурно и до днес ми е присъща, макар че вече съумявам да я владея. Изпълнихме плана си, разбира се. Но никой от нас не беше щастлив накрая. Тогава не разбирахме защо, нали уж това искахме, около тази обща цел бяхме сплотени през цялата година. И знам, че сега, когато казвам тези неща, само Вие ме чувате. Но бих искал да заявя пред себе си и пред Вас, като мой свидетел, че съжалявам за стореното. Съжалявам, че не се смях на детските ти шеги, извинявай, че те цапах с паста за зъби, прости ми, че лицемерно пях песнички над тортата на рождения ти ден. Съжалявам, малко момченце. Надявам се, че по-нататък в живота си не си се натъквал на такива злобни малки хора, действащи, заслепени от злоба. Дано си открил своето щастие и си отишъл на поне една весела ученическа екскурзия. И се надявам цяла тумба истински приятели да са пели заедно с теб на другите ти рождени дни. И да си получил огромна камара с ръчно избработени подаръчета.

  Изпитващият кимна леко.

  -Благодаря ви, оценявам това, че споделихте нещо толкова лично с мен. Това определено ще е плюс в преценката ми за това дали ще бъдете приет в университета ни. Подпишете тези документи и сте свободен да си вървите. До няколко дни ще получите писмо с резултата си. 

Закари се наведе, подписа книжата и стана от стола.

  -Довиждане - рече.

  -Да, всичко хубаво- пожела изпитващият. 

Момчето тръгна към вратата със стъпки, заглушавани от дебелия персийски килим.

  -А... господин Рийд... - професорът беше вдигнал поглед от книгите.

  -Да?

  -Убеден съм, че синът ми също ви благодари от все сърце. Дословно ще му предам извинението ви. Моля ви, затворете вратата на излизане.