Беше красив есенен ден. Слънцето тъкмо залязваше зад близкия баир, играейки си с разноцветните листа на дърветата. Всичко бе обсипано, като че ли с цветен прашец- червено, кафяво, жълто и тук-там зелено, преливаха в клоните на дърветата и се губеха по сивия асфалт. Подухна лек ветрец и феерия от падащи разноцветни листа се завихри във въздуха, полягайки леко на земята. Беше тихо и спокойно. Врабчетата бяха замлъкнали, притихнали под стрехите на къщите. Денят отстъпваше на нощта, така както лятото- на есента...
По притихнала улица се движеше една млада жена, свела поглед в земята. Ситни сълзи капеха от големите й кафяви очи и попиваха в нападалите листа. Тя бе тъжна, по-тъжна отколкото някога бе била в живота си. По-тъжна, дори от случката, в която баща й бе загинал. Никой не бе умрял, но това, което предстоеше да се случи, щеше да я убие, може би не и тялом. След тази вечер тя щеше да умре вътрешно, душата й щеше да бъде погубена, тя вече се разпадаше...
Жената потрепери при поредния повей на вятъра, есента напомняше за себе си, и седна на близката пейка под короната на едно дърво. Вгледа се в окъпаното в червен цвят небе. Колко красиво беше... Колко красив беше краят на деня... Жената се усмихна леко- каква ирония, краят на този ден, бе и краят на самата нея. Сълзите отново се появиха в очите й и бавно се застичаха по лицето й. Най-лошото от всичко бе, че тя знаеше за предстоящата раздяла. Той не й бе казал, само я бе извикал на това място. Но.. Жената бе осъзнала истината... Всъщност от няколко дни насам, бе усетила отчуждението му, бе видяла решението за раздялата в погледа му. Познаваше го прекалено добре...
Тихи стъпки се чуха на няколко метра от пейката, на която жената бе свела поглед, приготвяща се, доколкото може, за предстоящото. И все пак някаква надежда все още се таеше в сърцето й.
Един мъж, облечен целият в черно, все едно се бе приготвил за погребение, се приближи до пейката и седна. Погледна към жената до себе си и замръзна при вида на лицето й. Вдигна едната си ръка и нежно премахна малките блещукащи, на светлината от последните слънчеви лъчи, сълзи. От устата на жената се откъсна тиха въздишка и още няколко сълзи се стекоха по лицето й. Дори не бе погледнала към лицето на мъжа. Знаеше, че е той, познаваше допира на ръцете му, усещаше хубавия му аромат. Аромат, който навярно за последен път се увиваше около косите й.
Мъжът потръпна при действията на жената. За миг се подвоуми дали това, което прави, е правилното. Той не искаше тя да страда, точно и затова бе решил да я напусне. Нямаше да допусне да я нарани, с това което предстоеше да се случи след няколко месеца. Нямаше да допусне тя да го види безпомощен, умиращ... Двоумението в погледа му изчезна за миг. Тя щеше да го преживее, някак си. Мъжът искаше жената да го запомни такъв, какъвто бе сега пред нея, а не такъв, в какъвто щеше да се превърне след няколко месеца. Той умираше... Бе болен от рак на кръвта. За него нямаше лек, оставаше му малко... И не искаше да оставя горчиви спомени в съзнанието на жената, която плачеше до него. Знаеше, че с тази раздяла ще я нарани много, но предпочиташе това, отколкото да я гледа как се съсипва в отчаяни опити да му помогне. А помощ за него нямаше...
Хвана едната ръка на своята любима и се помъчи да се усмихне. Жената го погледна, не искаща да узнае това, което щеше да й каже. Не искаше да го чува да изрича думата “сбогом”, нямаше да го понесе. Изправи се от пейката, ръката й все още в неговата. Мъжът я изгледа учудено и също се изправи. Колко болка се четеше в очите и на двамата. Сълзите на жената бяха секнали, сега погледът й бе далечен, празен. А неговият, неговият бе пълен със сълзи, едва сдържани. Трябваше да бъде силен, трябваше да се насили да й каже думите, които щяха да поставят пропаст между тях. Пропаст, която вече бе между тях. Един гроб и в него ковчег, чакащ своя труп. Чакащ него...
Мъжът преглътна сълзите си, стисна зъби и понечи да заговори, но от устата му не излезе нищо. Не бе очаквал да е толкова трудно, все пак го правеше за нейно добро. Вместо това леко постави ръката си върху едната страна на лицето й. Жената примигна и въздъхна. Няколко сълзи се стекоха от очите й. Впери погледа си в този на своя любим, поглед, който все едно приканваше мъжът да изрече това, което му бе толкова трудно. Но той отново не проговори. Започна да придвижва ръката си нежно по извивките на лицето на своята любима. Жената затвори очи и се отпусна, обожаваше да я докосва по този начин. Толкова нежно, но и в същия момент пропито със страст. Мъжът придвижи ръката си надолу по врата й, бавно заслиза надолу по ръката й, докато не стисна дланта й. Преплете пръстите си в нейните и я придърпа леко към него. Жената все още стоеше със затворени очи. Мъжът нежно постави устните си върху нейните- прощална целувка. Тя му отвърна, обгръщайки го с ръце. Докато впиваше устните си в нейните, от очите му се отрониха няколко ситни сълзи. Обичаше я! Така както не бе обичал никоя друга, но животът искаше да ги раздели...
Леко се отдръпна от прегръдките й и побърза да изтрие сълзите. Жената все още стоеше със затворени очи. Не смееше да ги отвори, не смееше да се сблъска с реалността. И тя много добре бе осъзнала, че това бе прощална целувка. Мъжът отстъпи крачка назад и я погледна в очите, които все още бяха затворени. Така може би щеше да му е по-лесно, изглежда тя го улесняваше.
- Трябва да се разделим! - гласът му прозвуча в тишината, толкова чужд дори за самия него. Едва при тези думи жената отвори очите си, сълзите мигом закапаха. Тя пристъпи към него и го погледна в очите, опитваше се да открие, някаква надежда, че думите, които бе чула не са истина, но погледът на любимия й бе празен, неразгадаем.
- Не искам да страдаш...- изрече отново мъжът. Сърцето му запустяваше, губеше се, някъде там с нейното.- Не мога да ти обясня каква е причината за това ми решение. Единственото, което искам да знаеш е, че...- Две сълзи се стекоха от очите му.- Обичам те! Винаги ще те обичам!- сърцето му умираше.
Жената стоеше като вкаменена, неспособна да реагира на думите му. Болеше, ах, колко много я болеше... Сърцето й се разпадаше на малки парченца, заедно с душата й.
- И аз те обичам!- изрече с отпаднал глас тя. Краката й трепереха, едва се владееше. – Щом и ти ме... обичаш... Тогава, защо не може да сме заедно?- отчаяно търсеше някаква спасителна сламка, за която да се хване.
- Просто не можем...- Изрече мъжът. Пресегна се към лицето й, искаше още веднъж да почувства топлината на кожата й преди да изрече последната си дума. Опита се да се усмихне и изрече.- Сбогом!
Отпусна ръката си, погледна за последен път в очите на любимата си и се извърна. Тръгна с бърза крачка към небитието. Вече бе мъртъв душевно, оставаше само тялото...
След няколко минути се изгуби в сенките...
Луната осветяваше всичко наоколо. Денят си бе отишъл... Поредният край...
А там до пейката лежеше една жена. Потреперваше върху студения асфалт, сковавана от ледената прегръдка на болката. Любовта също си бе отишла, а заедно с нея и душата, и сърцето на жената...
Настина пишеш много хубаво - поздравявам те!
И не спирай - имаш таланта!