7.11.2008 г., 0:19 ч.

Сълзите на кървавата луна (2) 

  Проза » Повести и романи
1097 0 3
15 мин за четене
 

    Глава втора    

Кралското семейство

 

- Ще видиш! Ще си прекараме страхотно! - радостно се усмихваше Том, докато се извърташе ту към нея, ту отново напред, вперил поглед в далечните очертания на огромния замък, към който яздеха. - Братята ми много ще те харесат! Сигурен съм, че ще харесаш и сестра ми - Габриел!

Ана се усмихна отнесено, кимвайки леко. Том изобщо сякаш не забеляза, че тя всъщност не споделя чак дотам ентусиазма му.

- Стигнахме! - съобщи един от  мъжете някъде пред тях.

Хълмът, който трябваше да изкатерят беше единственото, което скриваше от погледа им красотата на Верикан. Кулите му пронизваха с острите си върхове небето, опитвайки се сякаш да достигнат самото слънце, чиито лъчи се отразяваха върху белите крепостни стени, обвивайки в блясък огромния град. Ана ахна тихо щом а очите й обходиха всеки един кът от издигащия се пред нея Верикан, при което Том се засмя тихо. Никога не беше ходила в големите градове, никога не бе напускала околностите на селото си с изключение на ловуването в гората или посещаването на елфите навътре в леса.

Щом стражите по крепостните стени ги забелязаха мигом се засуетиха напред-назад. Бяха повече от обикновено, дори тя можеше да прецени това и причината най-вероятно беше възможността за ново нападение над кралското семейство. Хората, движещи се по пътя към града се заоглеждаха. Щом забелязаха самия крал и свитата, която го обгради още по-плътно, а всеки от мъжете яздеше с ръка, обхванала дръжката на меча му, тълпата се заотдръпва встрани, започвайки да се превива в ниски поклони.

Пред голямата порта стояха на пост няколко стражи с изтупани туники и излъскани до блясък черни бутуши и зорко надничаха под качулката на всеки пътник, сторил им се дори малко подозрителен.

   Щом свитата мина през портата и влезе в града, продължи нагоре по улицата, докато някои от мъжете крещяха на тълпата да направи път. Преминаха и през втората порта, отделяща града от двореца, на пост пред която стояха двойно повече стражи от първата и най-сетне спряха близо до самия вход на красивият замък с множеството кули, който се издигаше като великан след малките двуетажни къщи от градската част. Обкованата със здраво желязо порта бе затворена непосредствено зад тях и Ана си позволи само един бегъл поглед към стражите, които наместваха дългото кафяво дърво напречно на двукрилите врати. За съвсем кратко време свитата бе наобиколена от една дузина слуги и няколко коняри, които покорно поеха поводите на животните, покланяйки се леко на благородниците, които пък от своя страна ги удостоиха със сдържано кимване или  липса на каквото и да е внимание.

            Ана последва примера им, смъквайки се от гърба на Стрела и протегна ръце за Том, който ги пое с усмивка и скочи на земята.

- Том!

Силният вик накара всички да застинат за момент и да се извърнат към голямата входна врата на замъка. Гласът принадлежеше на някаква жена, която Ана без колебание определи като кралицата, въпреки факта, че бе повдигнала полите си и тичаше към групата с всички сили. Момченцето се отдръпна от Ана и хукна към майка си, хвърляйки се в прегръдките й,щом тя приклекна на известно разстояние от тях, за да го приеме в обятията си.

- Детето ми! Добре ли си, миличък? Щях да се поболея от страх!

Ана си позволи един по-обстоен поглед, колкото да запамети веднъж завинаги чертите на Нейно Величество - дългата чуплива черна коса, същата като на Том, вдигната от изкусно изплетена мрежичка с няколко скъпоценни камъка, които най-вероятно струваха колкото половината село на момичето, бялото лице с розовите петна по бузите от тичането и пухкавите розови устни, които трепереха силно от вълнение и облекнечие щом нежните й ръце галеха момченцето по главата и лицето. Кралицата вдигна поглед към мъжете, които мълчаливо я наблюдаваха и впери зелените си като водорасли очи в краля.

- Благодаря ти. - каза тя почти без глас, прегръщайки отново момченцето и изправяйки се. Без да пуска ръката на Том се приближи до мъжете и ги огледа. - Благодаря на всички ви, господа, за това, че спасихте сина ми. Хванахте ли виновника?

Няколко души стрелнаха Ана с поглед, която ги изгледа многозначително. Когато отново върна вниманието си върху кралицата, тя също я гледаше. За момент чернокосата жена се намръщи неразбиращо, после стрелна с въпросителен поглед съпруга си.

- Кое е това дете, не я познавам? - попита тя.

- Това момиче е причината Том да се намира тук, Елион. - отвърна кралят усмихвайки се леко на Ана. - Но Том би предпочел после сам да ти разкаже историята, прав ли съм, Том? - момченцето се усмихна широко и закима енергично.

Кралицата отново се извърна към Ана, а изпитателният й поглед накара момичето да се почувства почти неудобно. Преди някой да е казал или направил нещо, чернокосата жена пусна ръката на момченцето и се приближи до нея, хващайки нейните в своите. Очите на Ана се уголемиха неимоверно докато кралицата сведе леко глава.

- Благодаря ти. - каза тя с ясен глас, изправяйки се отново, за да я погледне в очите. Въпреки че беше с поне половин глава по-ниска от Ана притежаваше онова излъчване, което караше не един или двама мъже да се присвият пред погледа й. Но не с този поглед гледаше момичето сега - по-скоро с мек, майчински поглед, изразващ нещо повече от благодарност. -  Спасила си живота на най-малкия ми син и ще съм ти благодарна до края на живота си. Какво ще желаеш в замяна на това?

Ана облиза незабележимо устни обръщайки се объркано към краля.

- Елион. - каза той и жена му се извърна към него въпросително. - Тя се съгласи да дойде в двореца, за да получи работа.

- Разбирам. - кимна кралицата. - Сигурна съм, че с Габриел ще си допаднат. От нея би излязла прекрасна придворна дама.

Ана се ококори за пореден път в рамките на изминалите няколко минути.

- Не такава работа, Елион. - изсмя се кралят, почесвайки се по брадичката. - Малко по...-необичайна.

Жена му го изгледа подозрително, пускайки ръцете на момичето и приближавайки се до него.

- Какво искаш да кажеш с това, Едуин? - попита бавно тя, заставайки пред него.

- Ана ще обучава Лориен и Родрик. - отвърна той спокойно, въпреки острия поглед на кралицата. Физиономията й се втвърди и тя примига бавно - единствения признак на изненада, която можеше да се забележи. Елион се извърна леко настрани към момичето обхождайки я с поглед от глава до пети, после отново се извърна към съпруга си.

- Ще ги обучава на какво, Едуин? - внимателно попита тя.

- Да се бият, любов моя, - изсмя се кралят. - да стрелят с лък, за се дуелират с меч и каквото още умее това изключително момиче.

- Ще оставиш едно момиче да обучава синовете ти? Момиче? Жените не са родени за оръжие, Едуин, какво си намислил с това?

Няколко души стрелнаха Ана с поглед, подсмихвайки се леко, но все така отказващи сякаш умишлено да гледат директно по посока на краля и кралицата.

- Тя е по-способна от повечето от хората ми, Елион. За малко щеше да победи мен самия.

- Бил си се с нея? - възкликна кралицата, извръщайки се към момичето отново за миг.

- Няма да споря, любов моя. - поклати глава кралят, оглеждайки се наоколо сякаш търсеше някой. - Ана започва да обучава Родрик и Лориен веднага щом се възстанови от раната си.

- Раната си? Ти си я ранил? - погледът й се втвърди и за момент мъжът й застина пред него, после постави ръцете си на раменете й.

- Спокойно, Елион, не съм я ранил аз. Докато се е опитвала да спаси Том е пострадала. А сега, имам да се погрижа за няколко неща преди вечеря, така че те моля да наредиш да се погрижат за Том. Има нужда от баня и почивка.

- Разбира се. - въздъхна чернокосата жена, кимвайки и приклякайки в съвсем лек реверанс преди да протегне ръка към момченцето и то да я поеме с усмивка. - Ами... Ана? Да се погрижа ли да й осигурят стая в двореца?

- Да, благодаря ти. - забелязал повдигнатите вежди на момичето и стиснатите й устни, сякаш мъчещи се да се преборят с желанието да се обади, той добави. - Не в двореца, опасявам се, че тя няма да се чувства добре там.

- Добре. - кимна кралицата и стрелкайки с последен поглед групата, повдигна леко с една ръка полите си и тръгна през двора към високите дървени врати, заедно с Том, който започна усилено да й обяснява случилото си с множество ръкомахания и възклицания.

 

 

*    *    *    *     *

 

- Ти трябва да си Ана? - попита тих, внимателен глас и споменатата се обърна бавно, оглеждайки набързо момичето, което стоеше пред нея. Не много височко и слабичко, с дълга червеникава коса, сплетена на дебела плитка. Лешниковите й очи гледаха колебливо, а ръцете си бе стиснала за гърба, сякаш чудейки се дали да ги пусне и да приклекне в реверанс или да си остане така.

- Да, аз съм. Но не ми казаха твоето име. - отвърна  с усмивка тъмнокосото момиче.

- Фрея. - кимна червенокоската, отвръщайки леко на усмивката й. - Ще вървим ли?

- Предполагам. - Фрея се усмихна отново и й посочи коридора, по който двете тръгнаха. Известно време просто се движеха мълчаливо, заслушани в стъпките на Фрея и почти недоловимите звуци от меките бутуши на Ана, когато червенокосото слугинче най-сетне се обади.

- Нова си тук, предполагам?

- Да. - отвърна кратко Ана, стрелкайки с поглед високите прозорци, през които се процеждаха лъчите на следобедното слънце. Коридорите, по които вървяха, бяха достатъчно широки да минат поне четирима едри мъже един до друг, без да се блъскат, и бяха направени от студен, но здрав камък, с пана и картини, увиснали по стените. Като че ли колкото повече се отдалечаваха от входа на замъка, толкова повече намаляваше украсата. Дори килимите ставаха по-износени и с по-мътни цветове.

- Защо си тук? - наруши неочаквано тишината Фрея. - Имам предвид, идваш за да работиш тук или...? Не ми дадоха никакви инструкции какво да правя. Единствено да те настаня в някоя стая близо до моята и да съм на твое разположение ако ти потрябва нещо.

Ана не отговори нищо, просто й се усмихна отново и впери поглед в картината, която висеше леко накриво между две врати с еднакви брави, обковани изкусно със злато и полирани до блясък.

- Намираме се в слугинските помещения, нали? - попита отнесено Ана, продължавайки да се оглежда. С крайчеца на окото си забеляза как Фрея повдигна вежди.

- Да.

Ана кимна сякаш на себе си. След няколко минути Фрея най-сетне спря пред една от вратите и се извърна към другото момиче. По коридора се носеше миризма на прясно изпечен пухкав хляб и печено месо. Явно кухните бяха наблизо.

- Тук е стаята ти. - Фрея бутна вратата и й я посочи с ръка. - Моята е непосредствено до твоята. Надявам се да ти хареса.

- Чудесна е. - отвърна Ана още преди да я е погледнала. Фрея се изсмя тихо и й махна. - Ще се видим по-късно. Имам малко работа в кухните. Ако ти трябва нещо, тръгни по коридора, все ще се ориентираш. Ако не успееш, помоли някой да те упъти.

- Добре. - усмихна се Ана и проследи с поглед как червенокосото момиче тръгва надолу по коридора, оправяйки полите на роклята си и намествайки си престилката. Изсмя се тихо и въздъхвайки, влезе в стаята, затваряйки вратата зад себе си.

 

 

*     *     *     *     *

 

Вратата тихо изкърца, но Ана не помръдна, а продължи да си стои на перваза на прозореца и да гледа отнесено как двама коняри решат гривите на два големи черни коня, пръхтящи доволно. Слънцето вече клонеше към залез и последните му топли лъчи се плъзгаха по западната страна на двореца.

Лекото покашляне на Фрея я накара да се извърне. Няколко мига само гледаше с леко отворена уста тъмнокосият мъжът, който стоеше зад момичето, след което скочи на земята и се втурна към него, прегръщайки го силно.

- Велкан!

Фрея се отдръпна крачка встрани, поглеждайки ги изпод вежди, след което сведе поглед, хващайки ръцете си зад гърба и стараейки се да гледа навсякъде другаде, но не и към тях.

- Какво правиш тук? - възкликна през смях младият мъж, повдигайки я леко от земята и оставяйки я да стъпи отново. - Когато те видях, не можах да повярвам, че си ти! Да не говорим за ескорта ти! Бързо се издигаш! - той отдалечи от себе си, оставяйки ръцете си върху рамената й и я огледа. - Виж се! Толкова си се променила!

- А ти си все същия чаровник, Велкан! - засмя се Ана, поклащайки глава.

- Всеки с бремето си. - сви рамене мъжът и получи леко удряне през рамото. - Та, на какво дължим посещението ти тук? Да не си решила да ставаш... - Велкан стрелна споглед Фрея, която побърза да отмести своя към прозореца. - да работиш тук? Домакинската работа никога не ти се е отдавала кой знае колко.

- Не е като да не мога да си наклада сама огън. - отвърна тя многозначително, с което си спечели кисел поглед в отговор. Фрея следеше неразбиращо разговора, опитвайки се от време на време да се прави, че изучава завивките на леглото. - А ти как ме намери?

- Фрея. - отвърна той, умихвайки се. - Питах дали някой знае къде си и тя се предаде без бой. - по бузите на момичето се появи едва доловима розовина и тя се извърна към Ана.

- Надявам се не съм объркала като му казах?

- Съвсем не. - отвърнаха двамата едновременно. Фрея се усмихна някак насила. Изведнъж откъм отвореният прозорец долетя далечния шум на някакъв гонг и Велкан въздъхна.

- Време е за смяна на стражата. - обясни той, при въпросителния поглед на тъмнокосото момиче.

- Къде? - попита Ана.

- Северната крепостна стена. Точно срещу градината. - отвърна той докато отваряше вратата. Когато в стаята вече бяха само тя и другото момиче, Ана се извърна с усмивка към нея.

- Да не повярва човек. - изсмя се тихо.

- Вие... виждам, че се познавате добре. - отбеляза тя небрежно, оправяйки няколко гънки на полата си, която, както когато я видя и по-рано, нямаше нито едно петънце. Ана се подсмихна леко, настанявайки се на леглото си и кръстосвайки босите си крака. - Седни. - предложи й учтиво, а момичето сякаш се поколеба.

- Аз...

- Ти. - засмя се Ана. - Ти ще седнеш, точно така. - Фрея се изсмя и се настани на един от дървените столове, оставяйки ръцете в скута си. Няколко секунди тъмнокоската я изучава, след което се облегна назад. - Разкажи ми нещо за себе си, Фрея, изглеждаш ми интересен човек.

- Всъщност, не. - отвърна след кратко колебание червенокосото момиче. - Просто слугинче. Едно от многото. - повдигната вежда на събеседничката й я накара да продължи. - Майка ми и баща ми също работят тук. Майка ми - в кухнята, а баща ми - в стражата. Условията са повече от добри. - добави тя. - А ти? Като каква ще работиш? Защото не виждам друга причина да си тук, особено в тази част на двореца.

- Като учител. - сви рамене Ана.

- О! Учител! Принцеса Габриел е наистина очарователно момиченце, не мисля, че ще имаш проблеми с нея.

- Убедена съм. - засмя се Ана. - Повече ме притесняват Лориен и Родрик.

- Принц Лориен и принц Родрик. - поправи я Фрея почти строго, стискайки устни. - Имай малко уважение, могат да те накажат за това!

- Няма. - намигна й Ана.

- Не си предизвиквай късмета, Ана, Техни Величества не обичат да бъдат неуважавани.

- Хмм, по-трудно ще е отколкото си мислех тогава. - изсмя се Ана.

- Защо? Какво общо имаш с тях?

- Те ще са учениците ми. - бавно отвърна тъмнокосото момиче, усмихвайки се при вида на физиономията на новата си приятелка. - Не ме гледай така, пази си физиономията за първата ми тренировка с тях. Ще бъде забавно.

Фрея само поклати глава, опитвайки се да каже нещо, но после просто размаха ръце и се разсмя.

- А сега... кажи ми нещо повече за тях двамата. Трябва да имам някакво преимущество поне откъм информация. Никой не вижда по-добре от хората, на които ти самия не обръщаш внимание.

© Йоана Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??