Животът изтича през ръцете ти.
Улови ли мига?
Усети ли кой си?
Тук, сега, не там и утре...
Хвана ли го за косите,
направи ли го свой?
Или остави други да го яздят,
докато ти събираш отломките чувства?
Не искаш ли да дишаш,
да бъдеш,
да търсиш,
да намираш?
Крещиш за въздух, не за спасение.
Крещиш за новото начало
като дете, излязло от топлата утроба на майката.
Сама раждаш себе си – най-трудната среща,
най-унищожителната болка.
Но плачът е знак за живот,
пътеводител,
ти дишаш – значи дробовете ти са свободни.
И боли.
И стенеш.
И трепериш от студ.
Животът тежи в глътката въздух.
Ще отвориш ли очи въпреки страха?
Ще прогледнеш ли въпреки болезнената светлина?
Ще останеш ли вън въпреки самотата?
Ще замениш ли „не“ за „да“?
Небитието за битие?
Утробата за себе си?
Една дума, а значи толкова много:
„съм“.
© Деси Всички права запазени