Сън
Пак не се получи. Опитваха за кой ли път, не става! Светла бавно се надигна от леглото и дълбоко въздъхна. Отиде до прозореца и дръпна рязко пердето. Навън зимата беснееше с пълна сила. Дърветата имаха бели калпаци, като на дядо ù. Обичаше да си го слага на главата, а баба ù му се караше, че не запомня къде му е мястото. Прибереше ли се вкъщи, го захвърляше на стола, а тя не обичаше безпорядъка. Вятърът свиреше в комина тъжната си песен, като чувствата, които я изпълваха. Защо Господ я наказва?
Искаше дете. Приятелките ù вече имаха, а тя стои самотна по цял ден вкъщи и работа не може да си намери. Вярно, че не търси усилено. Мисълта й е все за децата. Всяка вечер сънува един и същи сън. Едно момченце я буди с нежен глас.
-Мамо, ела с мен!
Става и тръгва с него. На години е 5-6 годишно, облечено в тънички
дрешки, с чипо носле, като нейното, очите му - сини, като небето, но тъжни. Толкова хубави, а готови всеки миг да заронят сълзи.
Минават през площада. То върви пред нея и не отронва ни звук.
Стъпките му отекват по тихата и продупчена от пороите улица.
Минават край църквата и се спускат по посока на селските гробища. В този миг Светла се сепва и събужда. Цялата в пот, с ускорен пулс, помнеща още очите му. Ето, пред нея са, умоляват, наказват - без думи, постъпката ù преди години.
Беше ученичка, оставаше ù още един учебен срок, но забременя.
Родителите й не разбраха. Беше зимна ваканция и тя, както винаги беше при баба си-на село. Не й се гадеше, само спеше повече, но никой не разбра. Старата готвеше, переше, както обикновено и не искаше нищо от любимото си внуче. Нека си почива. Не се и замисли. Махна го. Оттогава минаха десетина години. Умря старата жена, а с нея и безгрижието на Светла. Нямаше кой да й слугува! Омъжва се два пъти - законно, а колко още е имала, но дете няма! Не става, ето и със сегашния й мъж не се получава. Всеки ден й натяква, че е ялова. Вече говори за раздяла. Та кой не иска детски смях в къщата си, разхвърлени играчки-навсякъде? Нека има безсънни нощи, купища с дрехи за пране, готова е за дете! Иска го повече от живота си. Вратата се отваря. Мъжът ù влиза в стаята с голям куфар в ръка. Светла обръща глава и го вижда. Разбира какво ще се случи в следващата минута и страхът от самотата я стяга за гушата. Пристъпя към него, но краката ù не я слушат, меки, като пластелин се огъват, а пред очите ù - онова момченце, върви ли, върви и се прибира в празния гроб. Така и не го погреба, изсмука го вакуумът, в онзи зимен ден!
дете няма!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василка Ябанджиева Всички права запазени
