Беше неделя по някое време. Събудих се за малко и пак заспах. Спиш докато си напълно буден. Буден си, но усещаш, че тялото ти спи. Не знам как точно да го формулирам. То просто ми се случи в неделя по някое време.

На вратата се почука. Чувах как това се носи много, много отдалеч, а беше така близко до мен. Звукът от думкането на вратата беше силен и отчетлив, далечен и близък.

Чаках гости, но бях се унесла някъде. Лежах на леглото, поела дълбоко мириса на възглавницата спях и будувах в очакване на гостите.

В общежитията бе така тихо, както никога досега. Никаква музика, никакви викове.

Тялото ми беше адски изморено от снощните похождения в клуб “Строежа”. Нямах сили. Усещах как само тялото ми спи, а иначе мозъкът ми мислеше, той чакаше, чакаше гостите. Две приятелки бяха дошли от Пловдив – градът на моите мечти. Те дойдоха и ние лудо купонясвахме два дена.  Бяхме в клуб “Маската”. Свиреше групата Ревю – култова група. Беше много хубаво. Луди танци, запознанства и какво ли още не. Стояхме до 5ч сутринта. След това поспахме малко и хайде пак навън. Цял ден се мотахме по парковете из София, а вечерта завършихме с лудории  в “Строежа”.

Когато легнах бях като истински труп. Заспах на момента, в който почувствах леглото. На сутринта се събудих за малко, в очакване те да пристигнат, но явно, че пак се бях поунесла.

На вратата се почука… Отчетливо няколко пъти. Аз го чух наистина, а и те наистина хлопаха.

Тогава станах. ДА! Аз просто станах от леглото. Но то не бе от обикновените ставания, а някак много нереално. Главата ми, обаче не можеше да се отдели от възглавницата. Тялото ми, в този миг на нереалност се беше превърнало в пластилин То бе от гума и супер пластично се движеше към вратата. Спомням си всичко много добре, то наистина се бе случило в онази неделя по някое време.

Отворих вратата и чак тогава усетих как главата ми се отделя от възглавницата и отива към гуменото тяло.

“Здравейте! Аз идвам тук, за да оправя жицата.” -  един мъж на средна възраст, облечен  в работническо облекло се поклашташе пред мен.

В този миг, вратата падна от пантите. Нищо не бе странно за мен в онзи миг.

“Извинете, може ли да оправите първо вратата, че се откачи” – усмихнато го запитах аз.

“Да разбира се!” – отвърна той.

Сетих се, че имаше жица, която стърчеше в коридора от няколко дена. Всичко свърши добре и аз изпратих господина. Интересно ми беше защо той бе решил да дойде в неделя, но…

Върнах се в леглото, когато …

На вратата се почука. Чаках гостенките от Пловдив. Станах. Този път бях убедена, че са те. Когато отворих очи навън вече се беше стъмнило. Тръгнах към вратата, но там се беше появила нова стая. Една колежка лежеше там и четеше книга.

“Здравей, извинявай да знаеш колко е часа? Аз чаках едни гостенки от Пловдив, но …”

“Здрасти, Мария. Часът е 8 вечерта. Днес цял ден спиш, бива ли такова нещо. А за гостенките ти не са идвали.”

“Мерси Поли. Те сигурно са решили, че ще пътуват утре. Ама все пак трябваше да се повяват”

Затворих вратата и пак си легнах.

Отново ставах няколко пъти в очакване на моите приятелки. Всеки път беше някой друг…

На вратата се издумка ужасно силно. Тогава отворих очи и беше обяд. Не чувствах нито една част от тялото си. Бях се бетонирала в леглото. Опитах да си мръдна едната ръка. Трябваха ми доста усилия. Малко по малко я раздвижих. После вдигнах краката си с помощта на ръцете. Те бяха се вдървили. Дотътрих се до вратата, където… Две малки момиченца ми подариха цвете и пастички. Усмихнаха се и заминаха. Стоях и ги гледах. Те порастваха с всяка изминала крачка. Наблюдавах ги докато не пораснаха до бабички с бастунки, тогава се прибрах. Чувствах се страхотно изморена и реших да поспя.

Започнах да чувам всякакви дребни звуци. Чувах как някакви хлебарки пъплят по пода. Чувах как някакъв маниак ядеше спагети в съседната стая. Чувах как някой се самоубива с нож, заради любовта си към самия него. Усещах и студения метал в корема му.

На вратата се думкаше ужасно много. Чаках гости от Пловдив. За това станах бягайки…

Отворих вратата и ги видях. Те се мъдреха уплашено пред мен.

“Айде, бе какво направи? Чукаме ти от 1 час, а ти никаква не отваряш, притеснихме се”

Аз ги погледнах странно, замислих се … това, което се случи дали бе сън или друга реалност, дали не съм била хем тук, чувайки тях, а да съм била и другаде говорейки с тия всички хора… Бях объркана. Аз наистина си мисля, че всички тия хора бяха дошли до вкъщи, а те не са… За мен това си останаха истински спомени…