Събудих се в стаята си. Слънцето обливаше в странна светлина всички предмети и заслепяваше очите ми. Усещах тежест навсякъде по тялото и едва дишах. Сякаш грамадна котка беше легнала върху ми и беше запушила носа и устата ми с пухкавата си опашка. Сетих се, че всъщност аз имам котка. Има един такъв миг между съня и събуждането, когато човек в просъница забравя какво има, а понякога и кой е. Живея за тези моменти, защото самият аз не съм нищо особено, а когато не знаеш кой си, нямаш причини да се мразиш. 

Аз съм обикновен чистач. Чистя домовете на хората, офисите на някои по-малки фирми, входовете и общите пространства и всичко, за което ми платят да се погрижа срещу няколко дребни банкноти на час. Ежедневието ми е един скучен низ от препарати, метли и парцали. 

Но тази сутрин всичко беше различно. Светлината на слънцето ми се стори лилава, а сянката от предметите – синя. Мъркането на котката, легнала върху стола с дрехите, беше по-скоро като гукане на бебе, а вятърът отвън – като дрънчене на барабани. Нищо не беше такова, каквото го познавах. Станах все пак, макар едва-едва, и се отправих към банята, където в огледалото ме срещна чуждо лице... Очите му не бяха кафяви като моите, а сини; косата му беше руса, а моята винаги е била черна... Докоснах се и като видях ръцете си по лицето, и се уверих, че това наистина е огледалният ми образ, а не друг човек, така извиках, че се изпуснах, преди да стигна до тоалетната... 

Това ме събуди. В моята стая бях, всичко беше наред. Просто лош кошмар. Преуморил съм се от последните дни, имах много работа. Чистех може би по 14 часа на ден. Хазяинът беше вдигнал наема, бяха поскъпнали и някои стоки от първа необходимост. Нямаше как, налагаше ми се. Ето, слънцето излъчваше нормална светлина, котката мъркаше като котка, вятър не се чуваше, изглежда и облаци нямаше. Отвих се и седнах в леглото. Мислех за поредния работен ден. И по малко за майка си, която оставих далече в малкото градче, за да се боря за живота си в този мегаполис. Тя все ми казваше: „по-добре чистач там, отколкото шеф тук“. Може би. А може би професията е илюзия и важното е да сме до хората, които обичаме. Е, аз не съм. А бях. Освен майка си оставих и нея. Хубавите ѝ зелени очи още ме гледат в студените нощи, косите ѝ още докосват като цветчета от роза врата ми... Понечих да стана. Но когато очаквах да стъпя върху пода, изумен установих, че под няма и аз летя безтегловен към тъмна бездна, която изглеждаше бездънна. Около мен летяха образите на майка ми, на любимата ми, сцени от запоите на баща ми, който биеше майка ми, докато тя все още носеше брат ми в утробата си, инвалидната количка на брат ми, безкрайно празна и безполезна, ковчега на брат ми, сълзите на майка ми, капещи по пресния гроб на брат ми, как любимата ми поднася домашен сладкиш, как намерих котката си, която допреди малко ме гледаше с очакващи милувка очи... Всичко видях, докато падах. Накрая просто затворих очи и се слях с бездната…

Събудих се с учестено дишане. Бездната я нямаше… А може би бях достигнал дъното ѝ. Във всеки случай, там, където бях, беше хубаво. Първо усетих свежия полъх на вятъра, после връхчетата на пролетната трева по глезените си. Дъхът ми се успокояваше в ритъма на птичата песен. В рая ли съм? Едва ли, раят не е за чистачите. За сметка на това, природата е все още всеобща. С тези мисли ставах от земята, а под моето надигащо се тяло се откриваха жълтурчета, маргаритки, детелини. Въпреки че бяха смачкани под теглото ми, не бяха загубили чара си, цветовете им бяха сияйни, а стъблата им – жилави. Това ме накара да си спомня, че като малък мечтаех да съм градинар. Ако си около цветя – вярвах с детската си душа, – нямаш нужда от любима: през целия си живот ще си заобиколен от красота, а растежът им ще отразява обичта ти… А обичта, казваше майка ми, минава през стомаха. Харесвам я тази твоичката, защото може да готви, гладен няма да останеш. Незнайно защо почувствах свиреп глад. Разрових се из джобовете на панталона си и така разбрах, че това всъщност беше панталонът ми за чистене. Смутих се, но продължих да мисля колко съм гладен. Някой би казал, гладен като вълк. Не. Аз бях гладен като елен. Благороден и същевременно плах, но с рога, по-големи от короната на най-близките дървета. Кралят на гората. Властелинът на изяществото. Това бях аз. Представих си, че съм елен и се наведох към тревата. Още влажна, росна. Беше вкусна. Опиянен от живителните ѝ сокове, аз ядях и не спирах, без да си давам сметка, че всичко е твърде хубаво, за да е истина. Докато не чух зад себе си някакво странно шумолене в храстите. Сякаш наближаваха човешки стъпки. Истина, кое е истина, помислих си тогава. Ако чистенето и умората, и гадната миризма на този проклет мегаполис са истината, значи аз предпочитам лъжата. Илюзията. Шумът на стъпките се усилваше, но не виждах никого. Изправих се и започнах да се оглеждам. Явно съм дошъл на пикник в горичката. Странно. В коя гора? Около нас няма гори. В този град природа почти няма. Най-близката планина е на 2 часа път с кола от апартамента ми. А аз нямам кола. И почивам само в неделя. Днес неделя ли е? Може би някой ме е докарал тук. Може би… Ами ако аз са ме отвлекли? Ако някой е решил да си отмъсти? Но за какво? Аз съм един безобиден чистач. Не излизам по барове. Не се занимавам с жени. Нямам приятели. Те останаха някъде назад… в моя роден град… или в бездната…
Изведнъж чух глас. Обърнах се е и заварих на няколко метра от себе си огромна лястовица. Беше по-едра от мен. Дори да бях елен, дори да имах рога, по-големи от короните на дърветата, тя все пак щеше да е по-едра от мен. Обикновено лястовиците са красиви, нежни. Не и тази. Тя беше грамадна, зла лястовица. Говореше нещо и по трептеното на крилите ѝ се разбираше, че е много ядосана. Говореше като човек, но аз нищо не разбирах. Тогава тя се приближи. Не побягнах. Дори не ме беше страх. Не усетих нищо друго освен досада. Тази проклета птица беше развалила еленското ми блаженство! И точно когато мислех да махна с ръка, за да я пропъдя, тя рязко заби човката си в прогнилото ми човешко сърце.

Озовах се на голяма трапеза, отрупана с чинии, а в чиниите – пилешки сърца. Бяха сготвени по всевъзможни начини – с масло, с чесън, с лук, с коприва, с мед, с босилек, на тиган, варени, печени, задушени. Всичко това, сервирано на един беден чистач. Но аз не бях гладен. Разсъждавах за мислите си отпреди малко. За елена, лястовицата и цветята. Сигурно съм се отегчил от гощавката и съм започнал да съчинявам истории наум. Както когато чистя. Тялото ми мете, бърше, попива, мие с парцала, а душата ми е в някакъв друг свят. На масата бяха майка ми, брат ми, баща ми, приятелите ми от детинство и тя. Зеленоока и хубава. Някой вдигаше тост за мен, споменавайки името ми. Но аз не се казвам така. И всичко това е толкова абсурдно. Трябва да се махна оттук, казвах си. Трябва да изляза. По най-бързия начин. Но не виждах нищо друго освен трапезата с бяла покривка и черни чинии и някакви непознати лица около нея. Светлината в стаята беше приглушена, дори не виждах стените. Чувствах се като в картина на Веласкес. Веласкес ли? Помъчих се да си спомня откъде знам това име. Може би от моята любима, тя обичаше да рисува. А може би от някой от богаташките домове, които чистех. Може би е имало репродукция на негова творба. Репродукция? Че какво разбира един чистач от изкуство? Стига глупости! Станах и започнах да се лутам около масата. Все така не виждах стените на помещението. Нямаше врата, нито прозорци. Нямаше изход. Някой ще да ме блъснал или ударил с тъп предмет по главата, защото последното, което помня, е, че се свлякох на земята като чувал с камъни.

Събудих се в стаята със силното усещане, че нещо не е наред. Беше ранно утро или късен следобед, не бих могъл да определя: слънчевата светлина беше ярка, точно като по изгрев… или залез. Много странни сънища, казах си. Да се чуди човек откъде му хрумват такива идеи, след като ежедневието му е един сив и еднообразен порядък от действия. Ставаш, измиваш се, правиш си кафе, обличаш работните дрехи и излизаш. Бъхтиш като магаре цял ден, после се прибираш и лягаш. На другия ден – същото. На по-другия – пак така. И в крайна сметка, цял живот. Ще ми се да ме бяха питали дали искам да се родя. Голямо приключение, няма що! Щях да кажа: не, благодаря, и така съм си добре. Но нещата не стават по този начин. А и нямаше да е интересно. Хубаво е, че човек няма думата за всичко, което се случва в живота му – така има кого да обвинява. Е, време е да ставам, да се измия, да си направя кафе, да се облека и да изляза. Чака ме цял ден чистене… Освен ако не е следобед, както си мислех по-рано. Погледнах към ръчния часовник на масата. Под нея лежеше моята вярна спътница, котката. Котка – бях чул някой да казва и оттогава все си го повтарях, – единица мярка за уют. Това беше единственото уютно нещо в малката ми стая. Както може би и мирисът на кафе рано сутрин. Такива мисли терзаеха съществото ми, докато се оправях да изляза. Повече не се сетих да проверя часовника. Отворих вратата предпазливо, както всеки път. Никой не би искал уютът да избяга от дома му, нали? Прекрачих прага на малкото си жилище внимателно, не ми се щеше да попадна в друга бездна. И точно преди да затворя вратата, като някакъв призрак, видях една пухкава, черно-бяла топчица да се изплъзва отвътре. Сърцето ми отиде в петите. Не в петите, в някаква бездна отиде и трябваше да ида до дъното ѝ, за да си го върна! Виках „върни се“, ридаех „върни се“. Толкова бях покрусен, че не забелязах как стигнах тичайки до изхода на сградата. Казах си: „тук вече ще я хвана, няма как да излезе“. Крещях името ѝ, а тя дори не се обръщаше назад. Затова ли ме гледаше с очи, пълни с покорство всяка сутрин? Затова ли мъркаше блажено, щом се прибирах, всяка вечер? Затова ли лягаше в скута ми, до главата ми, в краката ми? Затова ли те направих единствена своя другарка? Не ѝ е стигнала обичта ми, разбирам. Иска свобода. Иска да скита по улиците, да живее живота, който ѝ отнех, когато я прибрах от калната канавка в родния си град. И най-лошото е, че тя всъщност има повече шанс да е свободна от мен… Бях на метри от нея. Протягах ръце. Ето, почти беше в обятията ми, на сантиметри от спасителните ми длани. Казвах си: „няма какво да те отнеме от мен“, когато вратата се отвори и в сградата влезе една жена. „Не!“ – съумях да извикам и в това изтерзано, уплашено, непримиримо „не“ се съдържаше целият ми живот. Да, всичко в живота ми беше едно отрицание. Отрицание от щастието, от свободата, от истината, от любовта, от споделеността и в крайна сметка, от себе си. От мечтите и ценностите си. Загубех ли котката, оставах напълно самотен, напълно лишен от всичко любимо… А жената беше красива. Дори ми напомняше на някого. Но на кого, мъчех се да се сетя. На чии коси ми напомняха нейните дълги, гъсти коси? На чии очи ми напомняха нейните зелени очи? На чия походка… О, Боже! – стъписах се. Зеленоока и хубава. Това беше тя, любимата ми! Но какво правеше тук? Точно в тази сграда? Точно в този час? Към кой апартамент отиваше? Ами ако отиваше към моя? Ако някаква необяснима сила беше замъглила погледа ѝ и тя не ме беше разпознала тук, на входа? Какво, ако търсеше именно мен? Аз, който тичах като полудял след една котка? Аз, чистачът? Аз, мечтаещ да бъда градинар? Аз, еленът? Аз – казах си – най-вече загубил разсъдъка си. Точно аз, търсен от младежката си любов? Привидяло ми се е, не е тя. „Не, не!“ – махнах с ръка и се втурнах бързо след котката. Клаксони, викове, бръмчащи двигатели, сирени. Безмилостен трафик. Ожесточен, огромен човекопоток. А мислите ми бяха по-хаотични и от тази обстановка: котка–любима, любима–котка; елен–човек, човек–елен; чистач–градинар, градинар–чистач; малък град–мегаполис, мегаполис–малък град… и още, и още двойки и тройки, които не можех да претегля разумно на везните на сърцето си. Тичах ли тичах из мръсния, сив мегаполис. Вече не знаех накъде. Вече не знаех защо. А светлината не се беше променила, откакто се бях събудил. Нещо не беше наред, за кой ли път си помислих. Не можех да видя от коя страна на небето е слънцето, защото сградите бяха твърде високи, като да стържеха сините висини. По някое време, някъде из огромния град на някакво улично табло видях следния час: 26:78ч. Ами ако денонощието е станало 40 часа? Това значи, че поне 20 от тях ще прекарвам в чистене...

В този момент, уплашен до болка, объркан до мозъка на костите си, пропит с лудост, си дадох сметка, че сънувам. Че всъщност не съм спирал да сънувам последните няколко случки. Че всичката тази врява, че всичките тези извадени като от фантастичен филм събития не бяха нищо повече от плод на моето подсъзнание. Нещо беше сбъркало главата ми, но вече осъзнавах, че сънувам… Впоследствие, когато щях да се събудя, щях да разбера, че това е ясен сън и също, сън на няколко нива, сън в съня в съня в съня. Ужас в ужаса в ужаса… Но сега трябваше да разбера как да се събудя.

Знаех, че човек може да контролира действията си в съня, щом осъзнае, че е именно ясен сън. Затова се затичах бързо с разперени ръце и реших да сбъдна една своя детска мечта, за която всъщност човекът беше мечтал от хилядолетия. Едва миг по-късно вече летях. Сам, без крила или двигатели. Над града и хората. Над сивотата и нещастието. Над безразличието и самотата. За пръв път от години, може би от десетилетия, се издигах над собствената си трагичност и се чувствах щастлив, свободен, истински. Летях по-високо от лястовиците, с повече пъргавина от елените. Аз бях онзи, който винаги съм си представял, че ще бъда. Човекът от мечтите ми, героят от сънищата ми. Своят собствен спасител. Чудех се: какво ли е навън? Имам предвид, извън главата ми и въображението ми? Каква е лъжовната истина в света, в който ми предстои да се събудя? И в такъв случай… искам ли наистина да се будя?


                                                                ***


Рязко отварям очи. Усещам къдриците на жена ми да се стелят по гърдите ми. Оттатък големия прозорец на спалнята се вижда огромна, зелена гора, а някъде в нея макар и бегло се забелязват елени. От коридора се чува звук от метла. Иначе в цялата къща цари тишина и спокойствие. Някой чисти и това не съм аз. Въобще някога бил ли съм чистач? Какъв съм? Поглеждам към жена си – зад гърба ѝ има бебешка люлка. Празна е. Къде ли е синът ми… или дъщеря ми? Има един такъв миг между съня и събуждането, когато човек в просъница забравя какво има, а понякога и кой е.

Усмихвам се. Играта продължава. Последната ми мисъл: колко ли още пъти ще трябва да се будя, докато открия пълното щастие?