Събудих се в стаята си. Слънцето обливаше в странна светлина всички предмети и заслепяваше очите ми. Усещах тежест навсякъде по тялото и едва дишах. Сякаш грамадна котка беше легнала върху ми и беше запушила носа и устата ми с пухкавата си опашка. Сетих се, че всъщност аз имам котка. Има един такъв миг между съня и събуждането, когато човек в просъница забравя какво има, а понякога и кой е. Живея за тези моменти, защото самият аз не съм нищо особено, а когато не знаеш кой си, нямаш причини да се мразиш.
Аз съм обикновен чистач. Чистя домовете на хората, офисите на някои по-малки фирми, входовете и общите пространства и всичко, за което ми платят да се погрижа срещу няколко дребни банкноти на час. Ежедневието ми е един скучен низ от препарати, метли и парцали.
Но тази сутрин всичко беше различно. Светлината на слънцето ми се стори лилава, а сянката от предметите – синя. Мъркането на котката, легнала върху стола с дрехите, беше по-скоро като гукане на бебе, а вятърът отвън – като дрънчен ...