Сън във вечна празна нощ
2 мин за четене
Средата на юли. Един от най-горещите летни дни. Слънцето грееше упорито през целия ден и гонеше всяко облаче. Вечерта се стъмни бързо, но не захладня.
-Ще умреш ли? - гледаше я малкото й момиченце. Право в очите и без да мига.
-Да...
- Страх ли те е?
-Не, рожбо. Не ме е страх и ти не бива да се страхуваш... Смъртта е усещане, на което не можеш да се наситиш... Просто затваряш очи и заспиваш, а всичко оттам насетне е като сън. Сливаш се със светлината и тя с теб... А мислите ти се разпръскват наоколо... И завалява дъжд... Щом завали, излез навън и му позволи да те намокри - ръцете,крачетата, очичките ти, защото това ще са те - моите мисли, дълбоко и искрено свързани с теб, цялата ми любов, всички мои докосвания.
-Много много... ще ми липсваш.
-Няма, миличко, защото винаги ще съм до теб. Тук, в сърцето ти. Когато се удариш, ще съм там, за да спра болката, а когато се смееш, ще се смея с теб. Ще ме усещаш, но няма да ме виждаш. Никога няма да те оставя, детето ми. Никога. Обещавам!
-В Рая ли ще отидеш?
-В Рая съм от 6 години, мое малко-голямо момиченце. Ти ме научи да обичам и даде смисъл на живота ми. Ти си моята обич, и радост, и мъка. Ти си всичко, което имам на този свят. Не зная как щях да живея без теб, без най-красивите детски очички, които съм виждала. Рожбо, скъпа моя рожбо, с думи не мога да ти опиша колко те обичам... Прегърни ме... силно!
-Но аз искам да дойда с теб - разплака се.
-О, не, мила моя, не. Още е твърде рано. Не искам да тъжиш, а да се усмихваш всеки път, като се сетиш за мен...
-Обичам те!
-Хайде да спим, че стана 12 - очите й се насълзиха. - Ще ти разкажа приказка. Коя да бъде този път?
-Не довършихме вчерашната, мамо. Ти заспа - усмихна се.
-Добре. Легни си до мен. Докъде бяхме стигнали? А, да. Малката принцеса живеела в замък направен от стъкло и злато. Имала много играчки - до една златни. Всички я обсипвали с внимание и много подаръци... Но ти ме обичаш и без да ти подарявам нищо, и без да изглеждам добре, нали, моя спяща красавице... Всяка сутрин ставала рано, за да посрещне Слънцето, а по цял ден си играела с животните и беряла цветя от полето. Имала каквото пожелае, но усмивката й все била тъжна... Когато вечер легнела в стаята от злато и елмаз, в пухеното балдахинено легло, при нея идвала една прекрасна фея. И тогава принцесата затваряла тез...
В стаята цареше тишина. Вече беше 2. Шумът от ситните капчици дъжд заглушаваше стрелките на часовника, мокрейки мръсното стъкло на затворения прозорец - сякаш почукваха по него, за да разбудят детето. То отвори очи:
-Мамо, мамо... събуди се! Навън вали! Стани, мамо... да излезем и да ни намокри...
-Ще умреш ли? - гледаше я малкото й момиченце. Право в очите и без да мига.
-Да...
- Страх ли те е?
-Не, рожбо. Не ме е страх и ти не бива да се страхуваш... Смъртта е усещане, на което не можеш да се наситиш... Просто затваряш очи и заспиваш, а всичко оттам насетне е като сън. Сливаш се със светлината и тя с теб... А мислите ти се разпръскват наоколо... И завалява дъжд... Щом завали, излез навън и му позволи да те намокри - ръцете,крачетата, очичките ти, защото това ще са те - моите мисли, дълбоко и искрено свързани с теб, цялата ми любов, всички мои докосвания.
-Много много... ще ми липсваш.
-Няма, миличко, защото винаги ще съм до теб. Тук, в сърцето ти. Когато се удариш, ще съм там, за да спра болката, а когато се смееш, ще се смея с теб. Ще ме усещаш, но няма да ме виждаш. Никога няма да те оставя, детето ми. Никога. Обещавам!
-В Рая ли ще отидеш?
-В Рая съм от 6 години, мое малко-голямо момиченце. Ти ме научи да обичам и даде смисъл на живота ми. Ти си моята обич, и радост, и мъка. Ти си всичко, което имам на този свят. Не зная как щях да живея без теб, без най-красивите детски очички, които съм виждала. Рожбо, скъпа моя рожбо, с думи не мога да ти опиша колко те обичам... Прегърни ме... силно!
-Но аз искам да дойда с теб - разплака се.
-О, не, мила моя, не. Още е твърде рано. Не искам да тъжиш, а да се усмихваш всеки път, като се сетиш за мен...
-Обичам те!
-Хайде да спим, че стана 12 - очите й се насълзиха. - Ще ти разкажа приказка. Коя да бъде този път?
-Не довършихме вчерашната, мамо. Ти заспа - усмихна се.
-Добре. Легни си до мен. Докъде бяхме стигнали? А, да. Малката принцеса живеела в замък направен от стъкло и злато. Имала много играчки - до една златни. Всички я обсипвали с внимание и много подаръци... Но ти ме обичаш и без да ти подарявам нищо, и без да изглеждам добре, нали, моя спяща красавице... Всяка сутрин ставала рано, за да посрещне Слънцето, а по цял ден си играела с животните и беряла цветя от полето. Имала каквото пожелае, но усмивката й все била тъжна... Когато вечер легнела в стаята от злато и елмаз, в пухеното балдахинено легло, при нея идвала една прекрасна фея. И тогава принцесата затваряла тез...
В стаята цареше тишина. Вече беше 2. Шумът от ситните капчици дъжд заглушаваше стрелките на часовника, мокрейки мръсното стъкло на затворения прозорец - сякаш почукваха по него, за да разбудят детето. То отвори очи:
-Мамо, мамо... събуди се! Навън вали! Стани, мамо... да излезем и да ни намокри...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ъхъхъхъ Всички права запазени
