zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
66 6670
2.02.2012 г., 12:16 ч.

Сънят 

  Проза » Разкази
1660 0 40
10 мин за четене

Сънят

 

На Знаците

 

            Някога в бъдещето...

 

            Силвия като хипнотизирана наблюдаваше ръсещата се пепел на догарящата клечица, а сълзите й просто капеха. Ароматът връщаше спомените и ги смесваше с живи копнежи и умиращи мечти. Рапсодия на Бочели дълбаеше в раната... От месеци разумът й се противеше и вадеше доводи, връщайки лентата на обречената от самото начало връзка. Тя се съгласяваше, обещаваше си, заричаше се... – сутрин, когато забързаното ежедневие я грабваше. В късният следобед, вече нямаше търпение да се прибере и да се затвори в рамката на болката.

Отвори очи. Не помнеше да е имала толкова ярък сън... Прабаба й седеше на писалището в библиотеката. С особено вълнение разлистваше книга, а очите й сякаш милваха написаното. Вдигаше поглед към прозореца, въздъхваше, погалваше листа и отваряше следващият. Затвори книгата, обърна я към Силвия за да види заглавието и със загадъчна усмивка прошепна: „Намери я!”

Стана от леглото. "У дома”, мисълта я пришпори. След десет минути, вече летеше по магистралата. Тъжната луна се скри зад прозирен облак и се превърна в разтопен седеф.  

  Книгата от съня, „Прометей или животът на Балзак” на Андре Мороа. Прочете я скоро, след намирането на Ръкописът. Балзак е бил от любимите писатели на прабаба й - също Силвия. И тогава и сега, най-близките я наричаха Сузана. Обожаваше я, възхищаваше се на живота й – задъхан ритъм от страдание до дъно и преливащо щастие! Силвия предвкуси завръщането си и натисна газта.

Къщата дремеше унило на хълма. Фаровете на колата я осветиха и тя сякаш се отърси от унеса. Беше на повече от двеста години, но семейството я поддържаше. Събираха се за празници няколко пъти годишно в нея и тогава тя грейваше засмяна.

Излезе от колата и затвори очи - опияняващата въздишка на липата я прегърна като стара приятелка. Погали розовия храст – отвърна й с капчици милваща роса. Сложи длани на вратата, опря чело в топлото дърво и прошепна: – У дома! 

Къщата се усмихна, а дървените стъпала развеселени заскърцаха под стъпките й и я поведоха към мансардния етаж.

Библиотеката! Уютен мирис на книги, пропит с дъх на минало. Болката се свлече като дрипа, обгърна я спокойствие. Меката светлина на лампите събуди лавиците с безценното им богатство.

 Взе книгата и седна в люлеещият стол до прозореца. Разгърна я внимателно, огледа първите и последните страници. Нямаше бележки, нито отметки - нищо, което да я насочи, защо точно тази книга. Навън още беше тъмно, но небето изсветляваше. Силвия се взря в снимката на Сузана и отмести поглед към отражението си в прозореца - приликата наистина беше поразителна. Още докато четеше Ръкописът, разбра - не беше само визуалната прилика. Имаше и нещо друго, дълбоко, съкровено... Нещо, което намираше израз и сякаш изкристализираше точно тук, в библиотеката. А тя винаги е била любимо място на Силвия. Думите на майка й, как е успявала да я приспи само там като бебе и сега я усмихваха. Прабаба й също е прекарвала повече от времето си тук. От малка, Силвия притихваше, когато разговаряха за Сузана. Събираше безценните парченца от спомени и ги къташе в себе си.

На шестнайсетият си рожден ден, намери писанието й. Не откритие, беше свещенодействие! Винаги се качваше на второто стъпало на сгъваемата стълба, за да свали книга от последния рафт. Тогава, несъзнателно стъпи на третото. Извади книгата, която й трябваше и... Погледът й остана прикован в маслено зеленото очертание на празното място. С треперещи пръсти поглади коприната. Помисли си, че е ценна книга, но когато я разтвори, извика от удивление. Ръчно изработената хартия, с втъкани резедави нишки, беше изписана с красив почерк - нямаше съмнение чий е. Прозрения, откровения, кръстопътни избори, автори, заглавия... Всяка страница беше парченце от живота й – живо, одухотворено. Нарекоха находката „Ръкописът на Сузана”.

Затвори книгата и се замисли. Едва ли ключът е в повествованието - помнеше сюжета. Отпусна глава на облегалката, затвори очи и леко се залюля. Релефа на буквите златееше върху червената корица. Унесе се и заспа. А на изток се раждаше зората.

 

***

            Денят тихо пристъпи, но слънцето беше нетърпеливо и щуро се заигра по лицето й. Силвия примижа и се протегна усмихната. Лятото влетя през прозореца, по-вълшебно от всякога. Галещата утринна прохлада, сякаш беше отпила от целуващия дъх на липата. Лазурът се диплеше в млечно, а тревата полюшваше стръкчета, развеселени от гъделичкането на капчиците роса. Детето се събуди първо в очите й, подскочи на един крак към стълбите. Седна на парапета и се спусна до долу.

            Обади се в офиса, че й се налага да отсъства, напазари най-необходимото и се качи в библиотеката. Пак разгледа книгата - нищо. Реши, че трябва да я прочете отново. "А може би има и друго издание, което изглежда различно?" Стана и щателно прегледа лавиците с книгите на Сузана, които заемаха цялата източна част на библиотеката - каквото трябваше да намери, със сигурност беше тук. Седна и зачете, но мисълта бягаше от редовете, а и следобедното слънце палаво проблясваше в отражението на стъклото и настоятелно й пречеше.

  Книгите бяха безценни за семейството. Всеки беше купувал и попълвал  богатата библиотека. Точно нуждата от място преди десетина години наложи ремонта и присъединяването на безполезното до тогава таванско помещение към библиотеката. Новата част тънеше в приятен полумрак. Силвия премести стола, настани се удобно и светна лампиона. Може би светлината го раздвижи – някъде от горе се спусна тънка нишка, залюляна от паяче. Проследи го с поглед. Хвана внимателно паяжинката, с намерението да го пусне вън, но то скочи на земята и се заизкачва по... Силвия гледаше заглавието и не можеше да повярва. Изчака предвестника да се оттегли и внимателно извади книгата – бежова корица, с шаржов портрет на Балзак. Седна на писалището и я сложи пред себе си.

Не знаеше колко е стояла така, но когато погледна навън, нощта пристъпваше, облечена в пищното великолепие на звездите. Луната се усмихна в очакване – пълна и благодатна. Портретът на Сузана й кимна подканящо. Силвия отвори с трепет книгата - не беше романът, само корицата. Книжката и писмото вътре, сякаш въздъхнаха с облекчение. Притихна и разгърна листа.

 

Здравей, приятелю!

   Отдавна не съм ти писала дълго, светло писмо. Е, няма да е съвсем ярко-слънчево, по скоро... привечерно, с меки очертания.

   Спокойно ми е приятелю, и ведро! Случва се да се разплача по никое време, но сълзите са с вкус на море, не горчат. От благодарност са. Благодарност за Душата, която нося, за Вярата ми, за Живота ми, за Любовта ми - безусловната. Тази именно Любов, хората ще  познаят, след стотици години, може би. Дано! Алис Бейли точно я описва, макар и в няколко изречения. Вярно, далеч в бъдещето е, но няма да се случи преди човеците да са израснали духовно.

  След отдаването ми, Той се грижи за всичко. Усещам присъствието Му. Благодарение на Него се справям и успявам да осигуря най-нужното за семейството си. Представяш ли си, дори за потребността ми да галя се погрижи – доведе в дома ми Коте?! Но венецът на Благословията Му е Любовта! Ти знаеш драги, кому принадлежи Безусловната ми.

   Вълшебство е, приятелю! Той е навсякъде около мен... В светулките, които ме посрещат в най-тъмното, между шпалира от гъста растителност вечер, докато изкачвам хълма. Спирам да си поема дъх и те спират. Връщам се няколко крачки – следват ме. Казвам им, че ги обичам, а те се роят и прелитат щастливи... а с тях и аз щастливея (има ли такава дума приятелю?). Отново Той, изпрати огромното непознато куче (повярвай ми, няма куче в местността, което да не познавам). Посрещна ме на спирката в безлунна нощ - тичаше неспокойно пред мен... после наляво... след това надясно. Лаеше срещу невидимите за мен опасности и се връщаше да ме изчака. Когато излязох на светлото, размаха опашка и просто си отиде. Той беше и в звездата, която странно как се промуши през грамадата плътни облаци, в миг, когато самотата ме беше затиснала.

   Щастлива съм! И още по-щастлива от това, което ме очаква... Независимо, дали ще е болезнена физическа смърт, или просто ще заспя омиротворена. Какво значение има, че не мога да ти пиша във всеки миг, в който искам да споделя чудесата по Пътя, или просто да ти кажа „здравей” ?! Какво значение има, че може и да не се срещнем в това си въплащение? Какво значение има броя на още неизживяни животи, преди Той да позволи... Всичко предстои – в Утрото! И тогава, всяка сутрин ще посрещаме изгрева под небето. Някъде зад нас под дърветата ще е домът ни – със стени от Светлина и покрив от Любов. Ти ще даряваш хората със знание и мъдрост, а аз ще ги галя и лекувам с ръцете си. Боже, толкова е хубаво! Като мечта, но не е мечта – Бъдеще е, приятелю!

   Прегръщам те с Душата си! Слънчев поздрав, приятелю!

 

            Сърцето й препускаше. Бездиханна, Силвия се вслуша в непозната за нея тишина, която й казваше нещо. Изпълни я щастие... Сълзите кротко се стекоха. Сякаш от друг свят чу щурците - те я върнаха. Вдъхна липата и излезе от унеса. Не беше обикновено писмо - беше полет на ликуваща птица!

            „Нещо се е случило и не е изпратила писмото.” Датата на писмото, изпреварваше само с няколко дни последния запис в Ръкописа. Живяла е още десет години, след този явно преломен момент, но не е написала и дума повече. Безброй пъти беше чела тези последни редове и не можеше да проумее написаното. Беше някак несвързано, безсмислено...

 

            „ Знаците са разменени! Ще чакам Утрото, където са знаците...”

 

            Силвия отвори книжката. Прочете я на един дъх. Беше в плен на вълшебната поезия! Минаваше полунощ когато легна, но още дълго се въртя в леглото. Мислите й прелитаха като светулки и сякаш си говореха помежду си. Строфа от стих се завърташе в танц, поела реплика от писмото. Засмиваха се звънко и заедно запяваха рефрен, а проза и поезия с чудна хармония се сливаха...

            Сутринта стана рано. Изпи набързо кафето и излезе. Както винаги, погали входната врата. Отдалечи се на няколко стъпки и както винаги, прати въздушна целувка на къщата. Помаха на старата си приятелка липата – нейна връстница и пое към града.

 

***

            Още същият ден, Силвия намери нужната й информация. А няколко часа по-късно, разговаря по телефона с родственик на автора на стихосбирката. Нямаше търпение да се срещнат. Трябваше да узнае всичко за мъжът, който е бил толкова значима фигура в живота на Сузана, а може би най-значимата. Насрочиха срещата за след два дни.

            Силвия беше окрилена. Купи си клечици с плодов аромат, а старите изхвърли. Отвори компютъра, кликна върху Рапсодия на Бочели и после дилейт. Отново се усмихваше. Зеленото в очите й се насити, а кафявото се сви около зениците... като винаги, когато беше щастлива.

            Непонятно вълнение я обзе в деня на срещата още от сутринта. Отмени ангажиментите си, нищо не й спореше. А мисълта вече тичаше към градчето, което избраха за срещата. Нищо специално, просто като дестинация беше по средата на двата големи града, в които живееха.

            Градчето дремеше в тихия, горещ следобед. Имаше още час до срещата.  Силвия паркира и излезе от колата. Помисли си да се разходи, но палещото слънце я отказа. Огледа пустия площад и тръгна към близкото кафене. Забеляза мъжът, който четеше вестник на масата отвън. Беше на няколко крачки от него... заля я топла вълна... сърцето препусна... светулки в индигов ефир... необятност... силуети - тя и той...

            Отвори очи - и неговите бяха като нейните. Потъна в тях... Държеше ръката й. „Аз съм!” – казаха очите му.

            До тях на земята, лежаха стихосбирката и писмото на Сузана – бяха изпадали, когато Силвия изгуби съзнание. Прадядо му се усмихваше загадъчно от снимката на корицата, а Сузана... тя беше ръсещия се смях на липите.  

 

 

 

 

 

 

 

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??