Сърце

Сърце

Той бе дребно човече, всъщност Кендер. На ръст тези същества бяха не повече от метър високи. Имаше заострени уши, уста и вежди, и издължени сини очи. Въпреки тази острота изражението му бе лъчезарно и приятно, предвещаващо добър разговор и приятна компания. Докато се разхождаше из гората той срещна приказна принцеса.

         Тя беше висока и стройна, приличаше повече на богиня отколкото на човек. Косата й, като водопад се спускаше до кръста, а оттам преливаше в прекрасна бяла рокля. Медните й кичури й придаваха вид на древна статуя от някой храм. Лицето й грееше като слънце, а очите й бяха същински рубини. Кожата бе нежна като коприна, а за усмивката й – няма думи които да я опишат.

         Тя свали дрехите си и навлезе в реката. Започна да плува като делфин. Слънцето си играеше с вълните и ту ги блъскаше и обръщаше, ту бягаше от тях. Птиците своите песни... един напълно обикновен ден за Томас. Да, напълно обикновен ден, само ако и шамар, който току що бе отнесъл няколко метра назад от досегашната си позиция. Кой го бе ударил? Любовта? Може би тази прекрасна принцеса? Май и двете го бяха зашлевили едновременно.

След като му приши този шамар, тя отиде да са облече. Намъкна се набързо в дрехите си и забърза към в къщи.

На другия ден случката се повтори. Този път Томас бе по-предпазлив и избягна неловката ситуация с шамара. Всеки ден в продължение на месец тя идваше тук и се къпеше, всеки път по-прекрасна и всеки ден беше един-единствен и неповторим за кендара. За него принцесата бе богиня, и той й се прекланяше. Не можеше и не искаше да си представи, какво ще му се случи, ако един ден тя не се появи.

Не успяваше да намери сили да я заговори. В мислите му се въртяха всякакви сценарии. Някой весели, други трагични, в трети той бе много умен. Понякога беше рицар и я защитаваше от дракони. Друг път той беше бог и я канеше при себе си, случваше се и обратното. Веднъж беше вълшебник и я омагьоса, по-скоро тя го бе омаяла, но Том си представяше какво ли не. В един или два, кендъра беше той, беше лошият и излезе от там накуцвайки с насинено око, та бързо се отказа от подобно развитие на тяхната среща.

Един ден, развивайки поредната си героична мечта и възхищавайки се на красотата й, някакво дребно животинче го издаде. Томас подскочи изплашен от дребния гризач, кой знае от кой кръг на ада дошло, зверчето със същите мисли се шмугна в храстите и не се появи повече.

- Пак ли ти!?

- Ъъъъъъ....

- Поне се обърни докато се облека!

Томас се завъртя на пети, като истински войн, а тя излезе от реката и започна облича.

- Само да си се обърнал и ще те напляскам едно хубаво! Не си ли малък, за да шпионираш? Или ще ми кажеш, че си играеш на някаква измислена игра с другите сополанковци?

- Ам... ъъъъ..

- Стига си ъ-кал, ами обяснявай.

- Ами таковата де... Аз не съм дете. На години може би съм п-стар и от Вас милейди, въпреки че на ръст съм като дете.

- Ха-ха! Такова обяснение не бях срещала. То част от играта ли е. А, и съм Елена, а не Милейди!

- Аз съм Томас, приятно ми е да се запознаем.

- Ами и аз предположих, че ще ти е приятно...

Този ден мина в приятни и за двамата разговори. Нито един от неговите сценарии не бе толкова нормален и обичаен, но всичките му мечти бледнееха пред днешния ден. Разхождаха се из гората и мечтаеха. Слушаха музиката на птиците и песента на потоците. Любуваха се на природата, и нейните същества. Не спираха да си говорят. Накрая знаех почти всичко един за друг. На-сетне се смрачи и тя се сети, че я чакат у дома. Разделиха се без особено желание. Следващите дни продължиха да се виждат. Разхождаха се и обсъждаха всякакви теми. Бяха заедно във всичко, което правят. Веселяха се. Той беше доста забавен, а тя никак не му отстъпваше в това му качество.

- Искаш ли да ти покажа нещо, което никой не е виждал досега? – попита Том.

- Какво?

- Ще те заведа в сърцето си.

- Ха-ха! Как пък ще стане това? Искам да видя!

- Добре, но ако влезеш в сърцето ми, никога не трябва да го напускаш. Готова ли си за такова нещо?

- Хм! Ами какво ще стане с мен? – и тя посочи тялото си от главата до петите.

- Спокойно! Ти ще си останеш тук, но ще бъдеш и в сърцето ми. Така ще сме винаги заедно, колкото и далеч да сме един от друг.

- Добре!

- Хубаво! Заповядай!

Той отвори вратата на сърцето си, а тя се шмугна вътре... Онемя! До сега не бе виждала подобна красота. Всичко бе топло, птици прехвърчаха и пееха, сякаш това бяха чисти чувства. Когато запееше някоя птица или поток изромоли, дори и вятъра, който нежно я галеше – я обливаха вълни на чувства обич, ласки... Всичко бе така изчистено.

- Съвършенно! – едва успя да промълви тя.

Никога през живота си не бе си представяла, че подобно място – дори съвсем леко наподобяващо на това – може да съществува. Ако имаше рай тя не искаш да отива там. Искаше да остане завинаги тук. Това скрепи дружбата им, която и без това растеше с всеки изминал ден и се бе превърнала в замък от чувства.

Един ден, докато се разхождаше из сърцето му, тя зърна врата.

- Каква е тази врата?

- Тази врата я нарисувах за теб, за да не се чувстваш затворена тук.  - - Тази врата води навън от сърцето ми.

- Може ли да изляза през нея, само за малко?

- Аз не те държа на сила. Винаги можеш да го направиш.

Сякаш на шега, без да знае дори защо, тя отвори вратата. Някакъв странен порив я накара. Това не беше нейната ръка, или беше нейната ръка, но не тя я командваше. Изведнъж се озова отново в себе си, а той стоеше коленичил пред нея и се държеше за гърдите.

- Какво ти има Том? – изпищя тя.

- Ти разби сърцето ми – отговори той с мъка. – Тази врата не съществуваше. Тя беше просто рисунка на стената...

Той все повече се задъхваше, а говоренето бе истинско мъчение. Елена започна да плаче. Само ако знаеше... защо й трябваше да отваря проклетата врата? Защо той не и каза какво ще се случи? “ЗАЩО?” толкова силно изпищя в ума си, че дори птиците по околните дървете се разлетяха. Настъпи зловеща тишина. Нищо не я нарушаваше. Дори умът й замлъкна.

- Но аз не исках, моля те, прости ми. – най-накрая се реши да разцепи тази мъгла.

- Нима не разбираш? Няма какво да ти прощавам. Ти направи своя избор. Сега аз съм пътник... и хиляди извинения и прошки не могат да го променят. Сърцето ми е разбито и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. – това беше отговорът на въпроса, който тя не смееше да зададе.

- Какво мога да направя за теб – пророни през сълзи – не искам да те изгубя. Не и сега, когато най-сетне се обикнахме.

- Късно е, любима...

- Не! – изпищя – Не е възможно да не мога да сторя нещо!

- Има възможност, но ти не си кендър.

- Ще намерим, ако трябва!

- Няма да стане. Тя трябва да ме обича и то много, и истински...

- Аз те обичам с цялото си сърце!

- А знаеш ли как да ме пуснеш вътре – усмихна се насила?

- Ами, не знам как, но ти ще ми кажеш.

- Ха-ха! На това знание съм се учил с години... Нямаме толкова време. Приеми смъртта ми и ме забрави! Моля те.

- Не искам да те забравям! – сопна му се тя – Кажи ми как да те пусна.

- Ами просто е... От-от-овар-я-яш г-го и...

Това бяха последните му думи. Смъртта не пожела да ги пусне на бял свят.

- Неееееее! – изпищя тя.

Нямаше кой да й отговори. Искаше й се да умре, искаше някой да я пребие до смърт. Искаше цялата болка на света, не се задоволяваше само с половината от нея. Искаше да си блъска главата в стената, така както затворената птичка се самоубива защото няма свободата. Тя сама си бе отнела тази свобода и това щастие. Толкова време го бе търсила, а сега какво? Бе го опропастила. Мигът се превърна в минути, минутите се издължиха в дни. Целият й живот мина пред очите й. Баща й я пребиваше за най-дребната детинщина. Той очакваше от нея да бъде голяма и да не се занимава с детинщини. Като стана по-голяма, той я бе заварил в хамбара с един младеж. Нищо не правеха - просто си приказваха. Тогава за малко той щеше да убие горкото хлапе, а нея би с камшик докато гърбът  й не заприлича на сито. С месеци не можеше да легне на него. Бе отишла при някакъв жрец да й изцели раните. Баща й я обвини, че е вещица и я прогониха от селото. През целия си живот се бе лутала в мрака и търсеше... какво търсеше дори и тя не знаеше. А и да го намереше, едва ли би го познала, защото не знаеше как изглежда то. После някакъв сополанко я шпионираше, докато се къпеше в реката. Тогава искаше да се удави. В неговия поглед обаче откри нещо, нещо което не бе виждала до сега. Бе дарила на някой радост и това й хареса. Защо го зашлеви и тя не разбра. В следващите дни Елена продължи да идва с надеждата, че ще го види отново. Знаеше, че е някъде там и я наблюдава, но не можеше да го зърне.

И така, един ден той просто изкочи с писък от нищото. Тя гледаше право към него, но не можеше да го зърне. Знаеше, че е там, но не можеше да го зърне, а той изведнъж изкочи с писък, след което почервеня като домат. Бе най-странното човече което бе зървала. Дори не беше и човек.

С него тя прекара най-щастливите си мигове, а сега той бе пред нея. Безжизнен труп! Една студена купчина плът! Искаше да крещи! Времето така бе забавило своя ход, че не успя дори да си отвори устата. Гърлото й се напълни с глъч, горчилка, гадост. Искаше да повърне, но не можеше. Искаше да умре тук и сега, вместо него, но и това не можеше да стори. Нищо не можеше да направи, дори и да заплаче. Насилваше се но не се получаваше. Колко хубаво им беше на двамата. Никога до сега не бе срещала такъв  “човек”. Томас бе всичко за нея, а тя как му се отплати? Уби го! Той не го заслужаваше. Молеше се на всички богове да го върнат и да вземат нея. Никой не можеше да я чуе. Тя не съществуваше. Или поне не в това време, нито сега, нито никога. Беше като омагьосана.

Търсеше. Какво търсеше? Незнаеше? Всичко бе като на сън. Птици хвърчаха. Потокът пееше. Планината мълчеше. Тъгата я облада. Чувстваше се като изнасилена. Изведнъж забрави за всичко и намери това което търсеше... Вечноста изчезна. Всичко се стрелна пред нея. Сега имаше чувството, че времето лети и не я чака. Трябваше да бърза, докато не е станало късно!

Тя се отпусна върху безжизненото и студено тяло. Искаше да се слее с него, да станат едно цяло. Ако можеше така да му върне онова, което му бе отнела....

- Здравей! – каза познат глас...

- Как? Ти... ъъъъ... как влезе?

- Ами това е дълга изтория. С две думи, ти отвори сърцето си и аз се шмугнах, преди да е станало късно.

- Ами той? – тя посочи купчината плът.

Той е история. Една мъртва част от мен.

- Значи ли това, че...

- Да значи! От сега нататък аз ще живея тук, ако нямаш нищо против разбира се. А и не възнамерявам да ти казвам как да ме изриташ от тук. Нищо чудно пак да се пошегуваш.

Тя се закашля многозначително и се направи на сърдита.

- Хе-хе! Ще се се примиря някък с мисълта, че вече притежаваш това знание.

- А ти Том? Нали каза, че това го могат само кендрите?

- Хи-хи! Глупости! Никога не съм казвал такова нещо. Препоръчително е да става между същества от една раса. Огледай се в реката. Със сигурност си смъкнала няколко сантиметра от ръста си, а и чертите на лицето ти  са получовешки полу-кендарси. Тепърва има да откриваш още за новото си аз.

- Няма значение! – усмихна се тя, по-прелестна от когато и да било – Важното е че вече сме заедно.

- Да заедно и завинаги. – каза Том, после добави, къде на шега къде не – Надявам се!

Прегърнаха се, най-топлата прегръдка, на която някой бе способен, и се пръснаха на хиляди птици и пеперуди. Бяха се сляли, бяха станали едно цяло. Те – двамата - в едно сърце. Най-сетне откриха щастието...