12.05.2009 г., 15:03 ч.

Сърце 

  Проза » Други
1001 0 2
2 мин за четене
Когато ти кажат, че сърцето ти е сдало багажа, придобиваш онзи тъпоумен телешко-кисел изглед, който подсказва, че дълбоко се съмняваш.
После гаден чичко с очилца ти споменава трансплантация и започваш да се смееш неудържимо. Тъпо, а? Аз не се учудвам, в крайна сметка при мен винаги всичко е следвало алогичния си ход. Все съм си мислила, че ще изпадна в депресия, ще бъда крайно обидена и изплашена. Е да, ама не.
Смешно ми е... Продължава, въпреки че минаха два месеца. Целият свят ми се вижда крив и лицемерен. Дори сърцето ми. Онова, което съм следвала с вяра и покорство. Позволявах му да обича, да се влюбва, да гори, да страда, да стене, да се къса. А сега, умира разбито. Представях си го кораво и силно, като ината ми. Оказа се, че е емоционално и слабо, като чувствата ми. Посредствено.
Все съм си мислела, че ще се гътна от нещо по-интересно, от типа на катастрофа, торнадо или пожар?! Защо не и бомбен атентат? Ама инфарктът е жалка работа, още повече, когато те стовари в „разцвета на силите”. Избягвам хората сега. Не ми трябва съчувствие. Това ще ме убие. Майка ми, например, винаги ме е обвинявала, че не споделям важните неща и че иронизирам всичко, че бягам. Ами така е по-човеколюбиво. Сега, например, ако и кажа, ще се завърне Джак Изкормвача. Не се съмнявам, че ще убие поне 300 млади неподозиращи човека, докато открие подходящия донор. Ха ха ха. И колкото и да ù обяснявам, че си искам моето съсипано от битки сърце, тя ще ме метне на операционната маса.
Винаги съм била вярна. Смешно, а? Винаги, когато усещах, че любовта си отива, си тръгвах. Онова разбитото скимтеше в гърдите, стягаше дъха, а аз му заповядвах да страда. Как да го предам сега? Ами ако спра да чувствам? Това не значи ли, че вече съм мъртва? Мисля, че при последната загуба на най-любимото, то просто отказа да се бори. Съгласна съм с него.
Ще ме питате дали вярвам? Не спирам да вярвам. Например, като се преселя от другата страна, ще си подам документите при Сатаната, да ме назначи за ангел на смъртта. Имам сметки за разчистване, хахахаха. Добра съм в стратегиите, така че мога да водя отчет на грешните души. Зла и алчна съм, значи съм подкупна. Вечер можем да пийваме със злия коктейли водка с мартини, докато добавяме дръвца под котела с врящи души. Ммммм, чудничко. Мога да му разказвам истории от живота на смъртните. Мога да бъда добър приятел. А той добър слушател. В крайна сметка няма да ме убие я, хахаха.
Нощем, като се събудя с трещяща в гърдите ми болка и обляна в студена пот, си мисля, дали сега е момента. После заспивам разочарована. Ами всъщност ми е интересно дали наистина има нещо от другата страна? Дали наистина се раждаме отново според моята теория или просто потъваме в мрак и всичката суета губи смисъла си. Безкрайната скука. Вторият вариант също ме устройва, пълен непукизъм. Кеф! Няма бракове, разводи, изневери, страх, самота... Смятам сама да си напиша епитафията. Нещо от типа: „Обичах го, до болка, а ме предаде... майната му!” или „Оставих те да се радваш на живота, а свободата те уби... майната ти!” Готино, нали, на мен поне ми харесва.
Това е, после безкрайното синьо ще ме понесе.

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??