Когато ти се появи, сърцето ми само се отвори. Сякаш те беше чакало специално и единствено. Миг колебание - повече за тежест, а не от съмнение. То вече не очакваше никого. Туптеше с това, което беше вътре. А не беше ли то всичко, което трябва да бъде?!

Тогава се появи ти. От някъде... Неочакван... Непознат... Може би и нереален... Но сърцето се усмихваше. Макар че не беше готово, то щеше да те посрещне... Само трябваше да поискаш...

Сърцето ми понякога е било глупаво. Заблуди се. То имаше своята истина, но тя не беше и твоя. Отмина го... Леко надникна през отворената врата. Не ти ли хареса? Да, това е сърце! Малко тъжно, но можещо да обича. Това ли те изплаши? А то не искаше нищо друго - само да си позволиш да влезеш... И както бързо се появи, още по-бързо изчезна...

Ето я капката. Сърцето усещаше, че ти не го искаш и заплака. Една след друга багреха чувствата. А те търсеха къде да се подслонят. Искаха при теб... Но капките продължаваха да падат върху им...

Леден полъх нахлу през отворената врата. Капките падаха по-бавно и по-тежко... Превръщаха се във висулки... Ето там, все още се проточва една... Чу се оглушително нейното падане... Сърцето се сви и вратата започна да се затваря... Сама, както се бе и отворила...

Ти отново мина. Точно, когато сърцето се бе отказало... Висулките започнаха да се топят. Отново багреха чувствата, но те не искаха да се крият... Танцуваха... Пееха... Къде си???!!! Къде изчезна...

Да, ти не влезе... Ти само „премина”... Вратата се затвори... Капките продължаваха...

Мокреха лицето ми... Ставаха все по-солени... И все по-малко... Падаха в краката ми! Ето я – последната... Вратата е затворена... Завинаги... Направих крачка напред! После още една... Тръгнах отново за някъде...

Обърнах се... Зад мен беше кал...