~Втора глава~

Най-подходящият човек

      С издигането на слънцето в небето градската шумотевица от тихо бърборене се превръщаше в наниз от викове, писъци и смях. На фона на увеличаващото се веселие по кръчмите и бардаците отекваха монотонните удари на ковачниците и звънът на камбаната от най-горната част на покрива на храма на Вита. Сградата  беше една от най-големите в Тенар, от най-богато украсените и най-силно посещаваните. Огромните двойни врати стояха широко отворени денем, а нощем им трябваха поне шестима души, за да ги залостят. Не че се намираше някой достатъчно смел, глупав или безбожен, за да се опита да открадне нещо оттам.

      Постоянният поток от хора се движеше в две посоки – към храма, пресичайки главната улица, постлана с камъни и чакъл, и към пазара, свивайки в съседната покрай някакъв двуетажна странноприемница на име “При сладката Мери”. Отвътре се носеше мелодията на някаква бърза песен и силното пеене на жена, премесено със смях и бурни ръкопляскания.

      Кай се размърда леко, надниквайки изпод ръба на качулката си, и стрелна с очи гъстата тълпа надолу по улицата.

- Някакви следи от него? – неочаквано попита глас зад гърба му, но той дори не трепна. Извърна леко глава настрани, за да срещне погледа на висока, тъмнокоса жена с пълни червени устни и кафяви очи, които изучаваха движещите се хора. От дясната страна на шията ù личеше дълъг белег, полузакрит от косата ù.       На пръв поглед не се набиваше на очи – дори дрехите ù бяха обикновени – бяла риза с навити до лактите ръкави, кожен елек и кафяв панталон, затъкнат във високи меки ботуши.

- Всеки момент ще бъде тук. – отвърна тихо Кайлън, връщайки вниманието си на улицата. Тялото му бе в готовност, върховете на пръстите му леко докосваха дръжките на камите, скрити в широкия колан на кръста му.

- Наистина ли мислиш да го убиеш тук, сред толкова хора? – възкликна жената невярващо, подпирайки се на стената до него и присвивайки очи.

- Няма да му позволя да ми се изплъзне втори път. Не бих целият път от Анамир до тук, за да го оставя жив. – той се понадигна едва забележимо и жената насочи вниманието си към тълпата в далечината, която бе започнала да се отдръпва, за да направи място на група войници, облечена в червени туники върху плетените ризници, които лъщяха под лъчите на слънцето. На гърдите на всеки от тях бе изобразен изправен на задните си крака лъв – символ, известен като “знакът на кралицата”, което отличаваше мъжа в средата на групата, също с червена туника, малко по-скъпа на вид от останалите и по-нова, с широки рамене и червеникава коса, като някакъв роднина или високопоставен подчинен на нейно Величество, кралицата на Анамир.

      А на Кай му бе платено да убие този човек. Не го интересуваше кой е, не се интересуваше кой е поръчал смъртта му и защо, стига парите да бяха точни. От излишна информация нямаше нужда.

      Лицата на войниците оставаха закрити от лъскавите шлемове, които носеха, и само очите им се местеха, следейки зорко всеки подминаващ ги, а ръцете им стояха в готовност върху дръжките на мечовете им. Мъжът в средата бе свалил своя шлем и го държеше под мишница, движейки се със сигурна крачка напред.

      Кай се отблъсна от стената, отмятайки рязко наметалото си назад, за да освободи ръцете си. Дръжката на къс меч се появи иззад рамото му, и докато той го наместваше в готовност с една ръка, с другата извади два кинжала от колана на кръста си. Тъкмо се нагласяше да ги хвърли по червенокосия мъж, когато от вратата на кръчмата се появи някакъв дебел мъж, клатушкайки се наляво-надясно.

- Хей, какво правиш? – Кай се извърна рязко и мъжът отстъпи крачка назад, и забелязвайки закачуленото му лице, извика. В следващия момент два кинжала полетяха към него и той падна с нов крясък назад. Тъмнокосата жена се спусна към тялото му, изваждайки малко, сребърно ножче от лявата му плешка и друга, по-масивна кама, от врата му. Тялото му се гърчеше в агония, а ръцете му притискаха отворената рана на врата, от която се стичаше през пръстите му алена кръв, образувайки на дървения под малка локва.

- Тръгвай, Кейт! Среща при странноприемницата след час! – изсъска той и тя бързо изчезна вътре в кръчмата, без да му отвръща. Мъжът не се забави повече и прескочи парапета, тръгвайки по улицата и заразбутвайки хората пред себе си. Ако успееше да се приближи достатъчно до войниците, нямаше дори да се налага да влиза в схватка с тях. Не че се страхуваше, но му плащаха за едно убийство. С другата кама в ръката си щеше да убие червенокосия мъж и от разстояние. Нямаше да има нужна да използва тези в колана си.

      За нещастие това нямаше как да стане. Тълпата го бе забелязала и вече се отдръпваше, образувайки празно пространство около него, което веднага щеше да привлече вниманието на войниците. В мига, в който първият от тях погледна право към него и се закова на място, стягайки хватката около дръжката на меча си, Кайлън запрати камата си по него. Острието се заби със завидна точност в сърцето му и той се свлече мигом на земята. Хората се разпищяха ужасени и се затичаха, опитвайки се да избягат по-надалеч, събаряйки се един друг и бутайки някои от масите по пазара, където ядосаните продавачи или се развикваха заплашително, или и те се разбягваха заедно с останалите.

      Войниците се забавиха едва няколко секунди преди да се осъзнаят и да извадят мечовете си, а това бе предостатъчно за убиеца да повали още двама от тях.

      Когато се спуснаха към него с викове, той бързо измъкна късия меч от ножницата на гърба си, тръгвайки напред, за да ги пресрещне. Звукът от метала за момент заглуши заплашителния вик на мъжа срещу него, и Кай се извъртя настрани, за да избегне острието на друг от тях. Лявата му ръка измъкна от колана му нова кама и преди първият да е успял да реагира, тя вече стърчеше от гърдите му. Мечът му изтрополи на земята и той вдигна ръцете си към напояващата се с кръв туника, а краката му го предадоха няколко мига преди да издъхне.

      Кай успя да забележи как жертвата му се измъква извън мястото на битката, присвит на две, криещ се зад всичко, което може да прикрие тялото му. Убиецът стисна устни и заби рязко лакът в лицето на един от войниците, млад и очевидно неопитен, който бе вдигнал меча високо над главата си като че ли се канеше да разсече дърво на две, а не да нападне човек. Младият мъж заотстъпва назад, придържайки с една ръка разкървавения си нос, позволявайки на Кай да хукне след мишената си. Извади от колана още две ками и ускори бяга си, оставяйки останалите войници на няколко крачки зад себе си. Червенокосият мъж, който очевидно се бе опитал да се измъкне за сметка на живота на подчинените си, когато забеляза Кай, извади почти сръчно меча от ножницата си, въпреки треперенето на ръцете си, и отново побягна, приклякайки ниско зад една от пазарните маси, наредена с множество плодове, но изоставена от продавача си поради страха му от преждевременна смърт.        

      Кайлън го последва моментално, но когато дойде края на масата, от мъжа нямаше и следа. Убиецът извъртя очи и се върна отново на улицата, за да забележи как жертвата му тича с всички сили към почти стигналите до тях войници. Кай сведе за миг очи към камите в ръцете си и в следващия ги метна към групата мъже в червено. Единият от войниците успя да отбие едната от тях, но втората го улучи в рамото и той го притисна силно до тялото си, отстъпвайки назад, за да могат другите да ги покрият.

      Кай въздъхна и се затича към тях, оглеждайки улицата в опит да открие някакъв по-лесен начин да ги заобиколи. Повечето хора се бяха разбягали и само на места можеше да се забележат уплашени лица, скрити под някоя каруца или надничащи през пролуката на капаците на прозорците. Песните и музиката почти навсякъде беше заглъхнала, чуваха се единствено виковете на войниците и заповедите на страхливия им водач.

      Погледът му се спря на една от каруците, под която се беше скрил някакъв мършав, почти плешив мъж и бе покрил главата си с ръце, мърморейки някакви неразбираеми думи. Кайлън затича натам и войниците хукнаха да го обградят, приближавайки се с вдигнати оръжия. Убиецът продължи да тича право към каруцата, стигайки с няколко подскока на най-задната ù част, която висеше във въздуха, и преди да е успяла да се удари в земята, той отново скочи, превъртайки се във въздуха и приземявайки се точно зад двама от мъжете. Докато те се обърнат, Кай вече бе изритал единия в коляното, принуждавайки го да коленичи с вик, а другия удари в корема с дръжката на меча си, изкарвайки му въздуха. Не се забави, за да ги довършва, а отново хукна след червенокосия мъж, който се бе затичал към храма на Вита и по всичко изглеждаше, че щеше да успее да стигне до него преди преследвача си.

      Кайлън издърпа пътьом камата от гърдите на първия поразен от него войник, който бяха изоставили в гонитбата и продължавайки да тича, го хвърли след жертвата си. Ножът успя да го улучи малко под коляното и той се стовари по очи на няколко метра от храма на богинята на Живота. Понечи да се изправи, но вече бе загубен. Кай се спря до него и сянката му за момент застина върху скимтящия в праха мъж. Той се извъртя по гръб и впери ужасен поглед в Кай, опитвайки се да се изправи поне в седнало положение. С много мъка успя да застине на колене, докато кракът му продължаваше да кърви обилно, и сплете пръсти, вдигайки ги умолително срещу закачуления мъж.

- Моля те, не ме убивай! Ще ти платя! Ще ти платя колкото искаш! Само не ме убивай!

      Кайлън не отговори, просто стисна дръжката на късия си меч. Червенокосият мъж забеляза това и облиза устни. В следващия миг се хвърли към него и улови ръката му, захапвайки здраво китката му. Кай извика изненадано за миг, но мъжът не се отдръпна. Мечът падна на земята с тихо издрънчаване и най-сетне червенокосият мъж го освободи от захапката си, поглеждайки го почти победоносно. В ръката на Кай обаче се бе появила кама, последната, която му бе останала, и радостта по лицето на другия мъж се изпари за секунди. Преди да е успял да каже или направи нещо, острието се вряза в гърдите му и той ахна, задържайки погледа си върху частта от лицето на убиеца, която се виждаше.

      Кай се отдръпна и отстъпи назад, вдигайки глава. Стъпките зад него вече бяха съвсем наблизко и той трябваше да се маха, но вниманието му бе привлечено от жената, която стоеше на една от най-горните стълби на храма, загърната в синята си роба, и го гледаше с широко отворени очи.

      Нещо прелетя покрай рамото му съвсем наблизо и Кай се отърси, хуквайки надолу по улицата, без да се обръща. Няколко от войниците го последваха, но той им се изплъзна лесно. Изчака известно време да се увери, че са отминали и се запромъква по улиците, избягвайки по-главните или онези, по които вероятно имаше хора, и придържайки се към пространствата между къщите.

      Когато стигна до разнебитената двуетажна постройка с табела, на която пишеше “Куцото магаре”, се промъкна бързо вътре и се насочи към стълбището, стрелкайки с поглед малкото посетители, които си говореха тихо, отпивайки често от чашите си. Щом стигна горния етаж, продължи към втората врата и почука три пъти, оглеждайки коридора преди да влезе. До прозореца стоеше със скръстени ръце някакъв русокос мъж със стърчаща във всички посоки коса, сякаш въобще не бе чул нищо.

- Винсънт? – повдигна вежди Кай, усещайки след миг как студено острие бива притиснато в шията му. – И Кимбър. Трябваше да се досетя. Кога съм виждал единия без другия? - Острието се отдръпна от кожата му и в полезрението му се появи нисичка, слабичка жена, с вдигната на опашка коса и изпъкнали скули, които ù предаваха някакъв жесток израз на лицето, нямащ нищо общо с това, с което се занимаваше. – Къде е Кейт?

- Вероятно те търси някъде из града. – гласът на Винсънт винаги звучеше като на човек, отегчен до смърт, изпаднал в някакво състояние, в което отговорите му бяха точни, категорични и казани с нежелание.

- Какво търсите тук? – Кай премести поглед на мъжа до прозореца, който се бе отказал да се взира навън, и бе върнал вниманието си на тях.

- Съвсем скоро ще разбереш. – със спокойния си глас му отвърна Винсънт, докато Кимбър се приближаваше до него, прибирайки кинжала в ботуша си. Кай побърза да огледа стаята, намръщвайки се леко.

      Съмняваше се двамата да бяха в Тенар без причина. Може би бе задача, но те нямаха защо да я крият ако е така. Очевидно не бе това. Тогава какво?

Нямаше време да си отговори на този въпрос, защото на вратата се почука три пъти и дръжката се завъртя. Кай отстъпи бързо встрани, избягвайки удара с дървото и направи място на Кейт да застане на мястото му и да се намръщи срещу другите двама, които се бяха извърнали с неестествено бавни за тях движения.

- Къде е Кайлън? – попита тя с рязък глас. Кимбър вдигна глава към русокосия мъж и двамата си размениха някакъв неразбираем поглед, след което жената кимна.

- Тук съм. – Кай пристъпи до леглото със скръстени ръце и лицето на жената се поотпусна, при което тя побърза да затвори вратата след себе си.

- Какво търсят те тук? – тя кимна почти незабележимо към двамата до прозореца и тъмнокосият мъж сви рамене.

- Част от гилдията се събира тук. Шийла ще пристигне със съобщение утре вечер, когато ще е събранието. – обясни кратко Винсънт. – Имаме проблеми на изток. Повечето ни хора в Зелан са избити. В Кремел множество са заловени. Имаме шпиони в гилдията и трябва да разберем кои са. Шийла ще носи съобщение с план какво да правим. – това бе най-дългата му реч, която Кай и Кейт бяха чували от него и когато свърши устните му се стиснаха леко, сякаш в съжаление за изхабения дъх. – Утре вечер. В полунощ. Ще ви съобщя мястото утре, малко преди да стане време за срещата.

      Двамата кимнаха, споглеждайки се и русокосият мъж се насочи към вратата, последван от Кимбър. Не каза нито дума повече, не ги погледна, просто излезе в коридора и двамата се изгубиха по стълбището. Кейт затвори след тях мълчаливо, изцъквайки недоволно с език.

- Вярваш ли му?

- Той е по-верен към гилдията отколкото към собствената си майка. – изсумтя Кайлън. – Ако наистина са му казали така, значи е така. Освен ако не е получил грешна информация.

      Кейт кимна мълчаливо, зарейвайки за миг поглед нанякъде. След близо минута обаче го фокусира и го погледна с килната настрани глава.

- Казах ти да не го правиш пред толкова хора! Сега всички говорят за това!

Кай само се подсмихна леко.

- Всичко е наред. Известно време ще залостват къщите си нощем, после ще забравят. – увери я той. – Не за това сега трябва да се притесняваме.

*  *  *  *  *

            Шана вдигна леко глава, заглеждайки се за миг в чезнещото зад хоризонта слънце, после сръга коня в хълбоците и го подкара нагоре по пустата улица. От къщите от двете ù страни струеше светлина и весела глъч, примесени със смях и викове.

            Всичко това ù се струваше ужасно странно, ново, интересно. През целия си живот бе живяла отделена от селищата и единственият жив човек, с когото общуваше, беше Едгар, учителят ù. Не бе виждала толкова големи сгради, толкова много и толкова различни. Не бе срещала толкова хора и не бе пътувала толкова надалеч от дома.

            Най-странното беше, че не се страхуваше. Като всяко младо и неопитно същество, изгаряше от любопитство.

            Преди по-малко от час бе попитала някакъв човек за пътя към храма на Вита и ето че вече бързаше да изпревари залеза, за да не се налага да нощува някъде из града. Съмняваше се, че ще успее да се ориентира толкова лесно и в тъмното. Още повече – това място ù бе напълно непознато.

            Сръга отново коня и той изцвили силно, продължавайки в галоп по улицата. Голямата постройка вече се виждаше ясно над покривите на къщите и работилниците, а слънцето почти бе залязло. Когато стигнаха площада, Шана се огледа веднага, за да забележи шестимата мъже, които тъкмо започваха да бутат огромните двукрили врати на храма.

- Спрете! – извика тя и пришпори животното към тях, скачайки от гърба му още преди то да е спряло съвсем. – Стой! – нареди му тихо тя, прокарвайки ръка по шията му, и затича нагоре по стълбите, докато мъжете се споглеждаха озадачено.

- Къде си мислиш, че отиваш? – единият от тях, висок и едър, ù се изпречи на пътя, вдигайки ръка да я спре. Не говореше грубо или заповедно, просто в гласа му съдържаше онази нотка, която убеждаваше всеки, че по-добре е да говориш направо и само истината.

- Трябва да говоря с една от жриците тук. Жена на име Дира. – спокойно му отговори Шана, спирайки се на мястото си.

- Времето за молитви свърши. Ако търсиш подслон за нощта, отиди на задния вход на храма, там ще се погрижат за теб.

Шана примига срещу него.

- Но аз трябва да говоря с нея! – настоя тя.

- Тогава се върни утре сутрин. – мъжът килна настрани глава и кимна на останалите войници, които се заеха отново да дърпат вратите. Командирът им все още стоеше неподвижно на мястото си и наблюдаваше изпитателно момичето, скръстил ръце пред гърдите си. Когато той повдигна подканително вежди срещу нея, тя въздъхна тежко и му обърна гръб, извръщайки се към спрелия в долния край на стълбите кон.

“Когато нещо трябва да бъде направено, но някой те спира, прибягвай до хитрост, а не до сила или разправии!”

         Шана примига бавно когато думите на Учителя ù отекнаха толкова рязко в главата ù, сякаш той ги бе произнесъл самия, непосредствено до ухото ù. Лека усмивка пролази по устните ù и тя извърна съвсем леко глава настрани, за да забележи с крайчеца на окото си как войникът ù обръща гръб и се насочва към останалите. Изчака няколко мига докато се увери, че той няма да се обърне и вече бе забравил за нея, след което се врътна на пети и хукна след него, право към малкото пространство, което оставаше до затварянето на вратите. Достатъчно, за да се промуши тя.

- Капитане! Зад вас! – извика неочаквано един от войниците. Мъжът се извърна рязко, изваждайки същевременно меча от ножницата си, но преди да е успял да реагира с него, Шана се шмугна под ръката му и продължи да тича. Провря се пред свободното пространство и чак тогава забави крачка. Когато обаче дочу заповедите за отварянето на крилата, отново ускори ход. Стъпките зад нея отекваха по каменния под и накрая тя не се сдържа и се извърна през рамо, за да види дали бяха я настигнали. Изведнъж Шана усети как нещо я удари през глезените и в следващия момент тя се строполи тежко по корем на пода. Докато се изправи, стъпките вече бяха спрели съвсем наблизо и един чифт ръце я повдигнаха от земята.

- Капитане? – Шана вдигна глава, за да забележи някаква жена с дълга светлокестенява коса, в която се преплитаха множество сребристи кичури, да гледа въпросително мъжа. Беше сравнително ниска, слаба и кокалеста, с прав, късичък нос и тънки устни. Полите на дългата ù тъмносиня рокля съвсем леко забърсваха пода, а високата яка закриваше почти цялата ù кожа чак до брадичката. По гърдите, ръкавите и ръбовете на дрехата бяха извезани изкусно множество мънички цветчета.

            В едната си ръка тя държеше дълъг, тънък жезъл със син камък, голям колкото детски юмрук, най-отгоре. Очевидно това беше твърдото нещо, което бе спънало Шана.

-Това момиче се появи преди малко докато затваряхме вратата. Настояваше да говори с жрица на име Дира.

            Очите на жрицата се разшириха почти незабележимо за един кратък миг, но никой не забеляза това, освен Шана, която я наблюдаваше повече от внимателно.

- Дира? Няма жрица с такова име тук. – с невъзмутим глас отвърна тя, оглеждайки момичето за момент. – И не е имало, доколкото си спомням.

- Затова и не я пуснах. – кимна капитанът. – Какво ще наредите да правя с нея?

Жрицата като че ли се поколеба за момент.

- Нищо. – отвърна накрая тя. Мъжът остана изненадан от отговора ù, а останалите около тях се спогледаха учудено. – В храм сме, господа! Ще изслушам момичето и ако причината, поради която е нахлула така, е основателна, ще ù бъде простено! Ако е било с цел да причини щети на храма или обитателите му, ще ви бъде предадена и ще постъпите с нея като с всеки престъпник. – гласът ù бе благ и спокоен, малко властен и изпълнен с някакво странно въодушевление. Капитанът като че ли остана доволен от отговора ù и кимна към останалите войници към вратата, правейки им знак да се връщат отново към задачата си, която бе вече два пъти прекъсната. Те се отдалечиха бързо и след малко портите се затвориха, оставяйки мъжете отвън. Във входната зала, в която все още стояха останалите трима, настана мимолетен мрак. Въпреки че не можеше да види много, Шана отсъди, че помещението е наистина огромно. Дори нейните тихи стъпки с меките ботуши звучаха отчетливо на фона на тишината. Щеше ù се да го види през деня. Ако имаше късмет, щеше да ù се отдаде тази възможност.

- Ще остана да узная решението ви, жрице. – обясни капитана присъствието си, свеждайки леко глава. Едната му ръка продължаваше да държи момичето над лакътя, сякаш той се притесняваше, че тя може отново да побегне или да направи нещо друго, но тя стоеше покорна до него, чакаща присъдата си. Можеше да прецени кога е в опасност и кога не и сега със сигурност бе намерила това, което търсеше. Дира очевидно не бе жрица в храма на Вита, а тайна, която малцина знаеха и разбираха. Жрицата, която бе тръгнала наляво към един коридор с висок таван и гладки, бели стени, беше една от тях.

            Вървяха кратко, през още няколко подобни коридора и някакви междинни помещения, и накрая спряха пред някаква обикновена врата от тъмно дърво, с малка, позлатена дръжка.

- Ще ви помоля да изчакате отвън, капитане. – обърна се жрицата към мъжа, натискайки дръжката и влизайки се в появилата се пред погледа им стая. Мъжът кимна отсечено и пусна ръката на момичето, което побърза да влезе след жената и да затвори след себе си. Помещението беше сравнително малко в сравнение с впечатляващите размери на входната зала или дори междинните помещения, през които минаваха, но бе добре обзаведено и уютно. До единия от прозорците имаше малка, кръгла масичка с плетена покривка отгоре, обградена от няколко табуретки. В единия край на стаята имаше две полици, върху които бяха наредени някакви стари книги, подвързани с кожа, и дузина пергаменти, скупчени един върху друг.

            Подът бе покрит с тънък килим и изглеждаше така, че едва ли не ще оживее. Цветните линии по него се извиваха и преплитаха в дъги, кръгове и безформени фигури, които същевременно изглеждаха съвсем равномерно и точно направени.

            Жрицата се бе заела със запалването на няколко свещи, тъй като след залязването на слънцето мракът бе плъзнал през прозореца, карайки предметите да хвърлят тъмни сенки около себе си. Когато две от тях бяха поставени на масата и още две на една от полиците и върху бюрото в ъгъла, жрицата се извърна към момичето и я погледна нетърпеливо.

- Е? – подкани я тя и Шана се сепна, затършувайки из дрехите си. Когато намери писмото, което Учителят Едгар ù бе дал, направи няколко крачки към другата жена и ù го подаде. – Не трябва ли да се убедиш, че даваш това на правилния човек?

- Убедена съм. – усмихна ù се Шана. – Лицето ти говореше вместо теб и ако беше ме излъгала, щях да разбера. Ти знаеше какво означава “Дира”. Това означава, че Учителят ми ми заръча да го предам на теб.

Жрицата не отделяше очи от нея докато чупеше печата на писмото и присядаше на една от табуретките. Наведе се през масичката и придърпа една от свещите, за да вижда по-добре и зачете мълчаливо. Известно време нищо не се чуваше, накрая тя вдигна глава, с леко отворена уста и разширени очи.

- Значи ти си Шана? – попита накрая тя, оставяйки листа хартия и изправяйки се бавно. Момичето кимна и тя се усмихна, пристъпвайки бързо към нея. – Моето име е Майра, радвам се, че най-сетне се срещаме! Нямаш ни най-малка представа от колко време чакам този момент!

- И аз се радвам да се запознаем. – усмихна ù се Шана, позволявай ù да стисне ръката ù, въпреки че не знаеше защо проявата ù може да предизвика чак толкова въодушевление. – И че няма да се налага да посещавам тъмниците на замъка.

- Разбира се, че не. – Майра пусна ръцете ù и скръсти своите зад гърба си, засновавайки напред-назад из стаята. – Ти си тук, а това навярно означава, че Едгар е… - Шана стисна леко устни и извърна настрани очи, а Майра ахна едва чуто. – Ужасно…

Настана продължителна тишина, през която момичето се взираше разсеяно в потрепването на пламъка на една от свещите на масата, а жрицата срещу нея продължаваше да стои права и да я следи с очи, сякаш очакваше нещо.

- Ще ми помогнете ли? – гласът на Шана наруши толкова рязко мълчанието, че другата жена подскочи стреснато. – Нямам никаква представа как да стигна до храма на Вита, а обещах на Учителя на го направя. Той ми заръча също и да потърся помощ тук.

- Разбира се, че ще ти помогна. – бързо отвърна тя, прехапвайки долната си устна колебливо. – Трябва да стигнеш там на всяка цена. – Шана ù кимна усмихнато.

- Не виждам кой толкова би искал да ми стори нещо. – призна си момичето. – Никой не ме познава, аз не познавам никого.

- По пътя винаги е опасно. Особено за жена. Ще бъде повече от глупаво да тръгнеш сама. Ще ти осигуря човек, който да те пази. Не искаме да привличаме твърде много внимание, затова няма смисъл от много. – гласът на Майра се бе променил, вече не бе толкова колеблив, а твърд и сигурен, въпреки че някаква странна нотка намекваше за несигурност в обещанието ù. – Мисля, че знам най-подходящият човек за това. – тя се спря на мястото си, тъй като до преди миг бе обикаляла в кръг, и погледна право в очите на момичето.