~Глава четвърта~

Предател

Кайлън почука три пъти по вратата и натисна дръжката, влизайки вътре. Стрелна с един бегъл поглед Кейтлин, която стоеше със скръстени ръце до прозореца и се насочи към леглото си, заемайки се да събира малкото си вещи.

- Какво правиш? – попита тя с нотка на учудване в гласа. – Отиваш ли някъде?

- Трябва да замина. – отвърна й разсеяно той, грабвайки няколкото ками, които бе оставил в стаята при излизането си, и нагласяйки ги по местата им.

- Виж, Кай, вярвам ти и не мисля, че си предател, но това е страшно подозрително. – сянката й спря над главата му и той вдигна поглед, за да срещне нейния. Жената не отмести своя. – Винсънт дойде преди час да каже мястото на срещата. Не можеш просто ей така да тръгнеш! Ще тръгнеш след срещата!

- Това смятам да направя. – отвърна той, усмихвайки й се слабо. – Просто се приготвям в случай, че ми се наложи да тръгвам бързо.

            Жената извъртя очи, отпускайки ръцете си и сядайки на ръба на леглото си.

- И защо би се наложило нещо такова?

- Ти го каза – подозрително е. Познавам останалите, дори да надушат, че съм тръгнал нанякъде, ще решат, че съм предател и бързам да осведомя хората си за плана. – тя седеше и го гледаше със стиснати устни и непроницаема физиономия. – Което не е истина, защото не съм предател.

- Знам. – измърмори тя. – Както и да е. Каква е тази задача?

            Кайлън отмести очи от нея и ги върна върху торбата в краката си, заемайки се да рови из вътрешността й. Жената чакаше известно време отговор, но след като не получи такъв, се покашля многозначително.

- Ще помогна на един човек да стигне безопасно до едно място. – въздъхна той накрая. Кейтлин повдигна вежди озадачено, вглеждайки се по-внимателно в него за следа от някакво чувство по лицето му. Когато не откри такава, продължи с въпросите.

- Това не е по твоята част. Ти си убиец, не охранник!

            Той я стрелна с поглед и се изправи, заобикаляйки леглото и отивайки до прозореца. Отвори го и се надвеси над него взирайки се в конюшнята, над която се намираше. Кейтлин продължаваше да го следи с очи.

- Това е просто нещо, което трябва да свърша. – измърмори той достатъчно силно, за да го чуе жената. – Не ме разпитвай повече, Кейтлин, и на мен не ми харесва. – той се върна във вътрешността на стаята и се спря до вратата, поглеждайки я. – Кога е срещата?

- След час. – жената се изправи, взимайки от стола до леглото елека си и навличайки го върху сивата си риза. – Южната част на града, една стара кръчма в бедняшкия квартал. Не е далеч.

- Добре тогава, да вървим. – той отвори вратата и я изчака да се дооблече, за да излязат. – И без това трябва да огледам наоколо.

*  *  *  *  *

            Кайлън се спря за миг пред входа на двуетажната постройка, която като че ли всеки момент щеше да се разпадне, и огледа избелялата табела, върху която едва се четеше надписа “Конската подкова”, преди да последва Кейтлин по стълбите към вратата, през която струеше светлина на вече потъмнялата улица. Вътре беше тихо, всъщност не се виждаше нищо, което да отличи мястото като кръчма или странноприемница – нито притежателя, сновящ напред-назад с бяла престилка, посрещащ новите си клиенти с широка усмивка или алчна физиономия, нямаше музика, която на компенсира мръсотията и западналостта на мястото, нямаше дори достатъчно маси, за да се поберат повече от десет човека.

            На лице бяха обаче отличителните белези, че предстоеше нещо.

            Няколко фенера бяха запалени и окачени на куките, висящи от тавана, масите бяха съединени в ъгъла, а столовете ги обграждаха. Вътре вече имаше няколко души.

“А може би всички.” – помисли си Кай, тъй като си нямаше и представа колко човека трябва да дойдат на събранието. Все пак, само тези, които бяха близко можеха да пристигнат толкова бързо.

            Веднага разпозна Кимбър и Винсънт тъй като нито един от двамата не носеше маска, само бяха добавили дълги черни наметала към облеклото си, които стигаха чак до пода и почти закриваха телата им, и в частност – оръжията им. Никой поне малко умен убиец не отиваше на среща с останали себеподобни без оръжие. Никога не се знаеше какво може да ти се случи преди, по време на и след нея, въпреки законите на гилдията. Винаги се намираше начин да се изкара нечия смърт инцидент.

            Високата чернокоса жена, седяща на едно от централните места на масата, бе също с черно наметало, а качулката закриваше част от дългата й, права и лъскава черна коса, а сивите й очи гледаха безпощадно новодошлите. Единственото й оръжие бе дълъг меч, доста по-лек от обичайните, който лежеше на масата пред нея. Беше по-ловка в ръцете с него от всички, които някога бе виждал Кайлън и почти не можеше да бъде изненадана – нито в гръб, нито в честен  двубой. Притежаваше гъвкавостта на котка, силата на мъж и бе смъртоносна като отровна змия.

            От другата й страна стояха още двама души, с дръпнати качулки, които прикриваха лицата им, но по телосложението им Кайлън можеше да отсъди, че са мъже. Бяха надигнали достатъчно глави, за да погледнат новодошлите, но все още ставаха в сянка.

            Групата завършваше с друга тъмнокоса жена, облечена в червена рокля с висока яка, но отворено деколте. Нямаше ръкави, но пък носеше на едната си ръка дълга до лакътя червена ръкавица, върху която се преплитаха множество златисти нишки. Беше може би най-красивата сред присъстващите и имаше вид повече на млада, невинна девойка отколкото на опитен убиец. В нейният случай, обаче, външният вид доста лъжеше.

            Лицето й разцъфна в усмивка, щом срещна погледа на Кайлън и тя се отблъсна от стената, отпускайки ръцете до тялото си.

- Здравей, Кай. – усмихна му се тя докато той оглеждаше останалите, които не го гледаха чак толкова дружелюбно.

- Здравей, Лиан. – с равен глас отвърна той на поздрава й, твърде зает да определи настроението сред присъстващите, за да се отдаде на повече приказки. Двамата с Кейтлин пристъпиха към тях, кимвайки леко, но не получиха нищо в отговор.

- Те са последни, Шийла. – отбеляза Винсънт и чернокосата жена кимна. – Можем да започваме.

            Тя кимна отново, този път към столовете, при което всички правостоящи ги заеха, поглеждайки я. Без да се притеснява от насоченото към нея внимание, тя ги огледа, спирайки за миг очите си на всеки от тях, и заговори.

- Положението е много обезпокояващо, както предполагам вече сте разбрали. В Зелан бяха убити поне дузина от хората ни, а също и съвсем скоро ще получим вести по друг от съгледвачите на гилдията, но се опасявам, че няма да са много добри. Едмънд очевидно предприема някакви действия срещу убийците там и ги изтребва, без да подбира. Вече никой не смее да припари до Аклод, Рейн и Деуерт, камо ли до Бейле. Николас в Кремел също предприема действия, макар и не така драстични. Докладвано ни е, че вече поне шестима от гилдията са били заловени и затворени. В Рехне и Денмур е същото. Все още нямаме толкова проблеми на юг от тях или тук, в Анамир, но от гилдията се опасяват, че и това ще стане рано или късно. Половината, че и повечето, от нас се местят насам подплашени като зайци. – тя направи кратка пауза, за да се поеме незабелязано въздух, въпреки че изглеждаше сякаш може да говори с часове, без да й проличи, че диша. – Най-лошото от всичко това е, че има предатели сред нас – страхливци, които са се споразумели да разменят нашата кожа за своята. Нищожества, които заслужават бавна и болезнена смърт. – никой не продума, а тя ги изгледа така сякаш бе готова да покаже какво означава “бавна и болезнена смърт” на всеки, който понечи да й противоречи по този въпрос. – Затова от гилдията ни искат всички да се съберем в Елкаир. Предателите ще се подведат и разбира се, ще издадат денят, мястото и часът на събранието в опит да предадат собствените си хора, но всъщност ние ще очакваме такова нещо, така че когато те дойдат ще сме подготвени.

- Добре, и какво в крайна сметка се очаква от нас? – попита един от мъжете с качулките, облягайки се назад, сякаш за да потъне още повече в сенките.

- Всички трябва да отидем в Елкаир. Имаме две седмици. – отвърна спокойно Шийла, пронизвайки го с поглед.

- Аз все още не мога да тръгна. Платено ми е да убия един от управителите тук и ми трябва още време, за да проникна в цитаделата. – обади се другия закачулен мъж.

- Върни парите. – безразлично сви рамене Шийла, а лицето й се стегна. – Заповедите бяха ясни. Всички трябва да се явят в Елкаир. Всяка работа да бъде прекратена докато не се премахнат предателите и не се сложи ред в Зелан и Кремел. – тя се наведе леко напред и ги изгледа многозначително. – Всеки, който откаже да тръгне веднага се счита за един от предателите. Наясно се какво се случва с тях. – пръстите й проследиха повърхността на меча пред нея и накрая тя завърши тихо. – Тръгваме веднага. Нещата ви ви чакат отвън, надявам се нямате нещо против, че изпратих хора да ви ги вземат. Нямаме възможност да се бавим.

            Кейтлин се извърна наполовина към мъжът до себе си, за да срещне погледа му и поклати глава едва доловимо.

- Има ли проблем, Кейтлин? – обади се с лека усмивка Шийла и всички се извърнаха към тях. Тъмнокосата жена я изгледа намръщено, тръскайки глава, за да отметне част от косата си встрани.

- Не. – отвърна отчетливо тя.

            Кайлън докосна едва доловимо Кейт по ръката и я изгледа твърдо, след което се изправи бавно. Движението му бе проследено от всеки чифт очи в стаята, а устните на Шийла се изкривиха в кисела усмивка. Винсънт бе присвил очи срещу него, напрегнат на мястото си, а Кимбър се бе присвила, сякаш готова за скок. Само Лиан изглеждаше учудена, а устата й се бе отворила леко докато тя не я стисна ядно.

- Не го очаквах от теб, Кайлън. – с почти мил глас отбеляза Шийла.

- Не съм предател. – твърдо заяви той, застивайки с ръце на масата, но с напрегнато тяло, готов ако се наложи да се бие с всички от тях.

- Всеки, който откаже да тръгне с нас се щита за такъв. – повтори тя, а ръката й продължаваше да гали ръба на острието, без дори да го поглежда. – Тръгни с нас, Кайлън, не искам да те убивам! – в гласът й се долавяше лека заплаха, която обаче съвсем не го засегна, тъй като никога не се бе страхувал от нея или от който и да е от останалите. Като цяло дори самата смърт не го плашеше. И Шийла далеч не беше намерила в него човека, който щеше покорно да се върне на мястото си и да й се подчини.

- Опасявам се, че имам малко по-неотложна работа, Шийла. – усмивката му беше изкуствена, почти толкова напрегната колкото нейната, и определено не вещаеше нищо добро.

- Добре тогава. – тя изправи глава и се облегна назад, дърпайки ръцете си от меча на масата. – Убийте го!

            В следващият миг Кайлън се бе хвърлил на пода, избягвайки две от остриетата, които полетяха от ръцете на Кимбър секунда след като Шийла бе дала заповедта. Когато се изправи всичко бяха станали от масата, но за негова изненада Кейтлин и Лиан стояха встрани от него, готови да се бият редом с него.

Когато Кимбър отново получи видимост към мишената си, нови две остриета полетяха в негова посока, но с рязко движение той измъкна късият меч от ножницата на гърба си ги отби от себе си, при което те се забиха силно в дървената стена зад него, поклащайки се нагоре-надолу.

            В ръката на Винсънт се бяха появили два меча, чиито дръжки допреди няколко мига се виждаха кръстосани зад тила му. Закачулените мъже също държаха мечове, но далеч не изглеждаха толкова сигурни в действията си като другите двама.

            Няколко дълги мига всички просто се гледаха, след което в ръката на Кимбър се появи дълъг нож и тя се хвърли напред, последвана от Винсънт и останалите двама. Кайлън посрещна острието на жената и я блъсна с рамо, при което тя отстъпи няколко крачки назад, разтривайки удареното място. Винсънт го приближи в гръб, размахвайки двата меча толкова естествено, сякаш бяха продължения на ръцете му. Кай измъкна един от по-дългите ножове от ботуша си и без да спира да следи ръцете на другият мъж, заотстъпва назад.

            Винсънт нападна светкавично, първо с дясната ръка с нисък подъл удар, след това с лявата се опита да го промуши в корема. Кайлън отби първата му атака с меча си, а с ножа успя да отклони другото острие дотолкова, че на прониже въздуха, непосредствено до тялото му, оставяйки тънка линия по коженият колан на кръста му.

            Русокосият мъж се спря само за миг, колкото да преосмисли атаките си, след което отново нападна, подкрепен от Кимбър, която избягваше да се приближава твърде много до тъмнокосият мъж, освен ако не беше сигурна, че ще го прониже. Кай се движеше енергично, избягвайки ударите им и отблъсквайки ги достатъчно, за да посрещне следваща им атака. Не те обаче бяха това, от което се притесняваше в момента, въпреки че си бяха доста голяма заплаха. Шийла никога не избягваше двубой, колкото и неравностоен да бе той. Тя обичаше сама да открива, напада и убива жертвата си.

Нещо извика предупредително в главата му и той се извърна рязко, вдигайки меча си в последният миг, за да го кръстоса с нейния, непосредствено до гърдите си. Тя стискаше дръжката на своя с две ръце и ако се съдеше по напрежението на лицето й, все още го изпробваше.

- Той е мой. – изсъска тя на другите двама, които тъкмо се канеха да го нападнат в гръб докато бе твърде зает с опазването на живота си от нея. Те се поколебаха, но свалиха оръжията си. Шийла не помръдваше от мястото си, гледайки немигащо мъжа непосредствено пред себе си. – Последен шанс, Кай – тръгни с нас!

- Опасявам се, че вече имам други планове, Шийла. – изсъска той, тъй като тя се бе опитала да увеличи напрежението върху ръцете му и да приближи още двете остриета до шията му. Кайлън успя да я отблъсне и моментално посегна с дългата кама към нея, при което тя отскочи назад, избягвайки я почти безпроблемно. Това време обаче бе достатъчно за мъжът да хукне към вратата или поне да измине част от пътя, преди нещо до прелети покрай него и да го закачи по рамото. Той стисна зъбите си и игнорира избухналата в пламъци рана, изчезвайки през вратата.

            Шийла обаче не се отказваше толкова лесно, нито пък останалите. Единият от прозорците беше разбит на парчета от нечие тяло, което излетя от него и след миг се стовари на земята отдолу, без да помръдва. След него се появи и Кейт, скачайки навън и избягвайки две ками, които профучаха над главата й.

- Тръгвай, Кайлън, не правя това, за да те убият сега! – извика тя, препъвайки се за момент и после хуквайки към една от уличките и скривайки се зад ъгъла. Кай не се поколеба и се обърна, готов да побегне, но пътят му бе препречен от тъмната фигура на Шийла, която се приближаваше към него с вдигнат меч. Преди той да е успял да се подготви за атака й, тя скочи към него, отбивайки късият му меч и изритвайки го в крака, така че той се стовари по гръб на земята.

Ако не беше се разсеял с Кейтлин, ако не беше се забавил, нямаше да се стигне до това.

- Знаеш колко мразя предателите, Кай… - усмихна му се страховито тя, вдигайки меча, за да го стовари с един-единствен смъртоносен удар върху мъжа в крака си. Докато той наблюдаваше безпомощно, готов да срещне смъртта си, тя замахна. В последният момент нещо сребристо профуча над главата му и спря острието на съвсем малко разстояние от носа му, карайки го да се огледа сепнато.

- Не днес, Шийла. – единият от дългите ножове на Лиан възпираше меча на другата жена от възможността да разполови Кайлън на две, а другият опираше в корема й, в готовност да я прониже при първото погрешно движение. Мъжът стоеше и гледаше изненадан облечената в червено жена, докато тя не възкликна. – Хайде, красавецо, разкарай се оттам, защото не знам колко още мога да задържам меча й! Не искаш да свършиш на две половини, нали?

Кайлън се търкулна встрани и скочи на крака, вдигайки своя меч от земята, и се приближи до двете жени, насочвайки оръжието си към вече отпусналата своето Шийла.

- Не съм предател. – ясно каза той.

- За мен си. – отвърна му тя през зъби.

- Лиан, тръгвай! Ще те покривам! – ръцете на жената не трепнаха, все така здраво държащи двата дълги ножа. Тя се изсмя сухо.

- Тръгваме двамата, Кайлън, не ти спасих живота за нищо. – гласът й стана студен. – Хвърли оръжието си Шийла или ще трябва да ни гониш с дупка в корема!

            Чернокосата жена я изгледа ледено, протягайки встрани ръце и пускайки меча на земята. Кайлън се наведе и го вдигна, замахвайки и захвърляйки го на няколко метра встрани.

- Тръгваме, Лиан! – извика той и жената му се усмихна лъчезарно. Двамата заотстъпваха първо предпазливо от жената, все така вдигнали оръжията си, и накрая й обърнаха гръб, хуквайки надолу по улицата. Тичаха известно време, без да спират, извръщайки се през рамо колкото да се уверят, че никой не ги настига, и накрая, след като свиха зад поредният тъмен ъгъл, се спряха. Лиан се подпря на стената, затваряйки очи и поемайки си дълбоко въздух, а Кай отпусна ръце на колената си, дишайки хрипливо. – Благодаря. – успя да каже, но тя просто махна с ръка.

- Ще ми върнеш услугата по някакъв друг начин, не се притеснявай. – засмя се тя. – Мога ли да знам причината, поради която сега ще ме гонят собствените ми хора, за да ме убият? – полюбопитства тя.

- Трябва да пазя едно момиче през целият й път до Шантан и да се уверя, че ще стигне невредима до там. – дишането му почти се бе нормализирало и когато той вдигна глава лицето на жената се бе изкривило в кисела гримаса.

- Ако знаех, че всичко това е заради друга жена нямаше да си правя труда. – изсмя се тя и Кай се усмихна леко. – Въпреки това, не вярвам да си предател. – двамата мълчаха известно време, когато нечии забързани стъпки, все още далеч, но ясно доловими, ги накараха да се спогледат. – Аз ще тръгна натам! – предложи Лиан, посочвайки му вдясно от тях. – Ще се опитам да им привлека вниманието в тази посока, ти гледай да се измъкнеш! – тя му намигна и пристъпи към него, притискайки за миг устни в неговите. – Това беше за късмет и в случай, че не видим повече! – тя се усмихна отново, без да се смущава от липсата на емоция в лицето му, и хукна в избраната посока, оставяйки го сам.

            Кайлън се огледа преди да реши какво да прави и после затича на другата страна, стараейки се да подбира пътя си възможно най-внимателно. Когато вече бе съвсем близо до площада пред храма, изтича бързо към задната врата, надявайки си никой да не го е забелязал. Щом я откри, задумка три пъти по нея, надявайки се да е привършил с бягането за тази вечер.

            Тихо изщракване оповести отключването на вратата и тя се отвори, а на прага й застана Майра, с фенер в ръка. Кайлън отвори уста да проговори, когато нещо прилетя покрай тъкмо вдигната му ръка и се заби във вратата, карайки жената да извика и да запуши устата си, а него - да я избута навътре и да заключи.

- Кайлън, какво става?

- Къде е момичето? – попита той, игнорирайки въпроса й.

- Тук е! – сепна се тя. – Шана? Шана! – споменатата пристъпи на светлината на фенера и Кай я погледна бегло, колкото да се увери, че е там, след което се обърна към майка си.

- Конете?

Майра му посочи двете животни, вързани за едно забито в земята дърво на няколко крачки зад тях, полу-прикрити в тъмнината, тихи и едва-едва ровещи прахта, и той кимна, насочвайки се към тях.

- Добре. – каза той, потупвайки едното животно по задницата. – Сега слушай какво ще направите! – той се покатери на гърба на едното от тях, намествайки се назад в седлото и протягайки ръка към момичето, което го гледаше любопитно. – Хайде, нямаме време! Съвсем скоро ще намерят начин на влязат! – чернокоската погледна към жрицата, която й кимна насърчително и пое ръката му, позволявайки му да я вдигне на седлото пред себе си. Той хвана поводите на двете животни и се извърна към Майра, поглеждайки я сериозно. –  Сега заставаш до вратата и по мой сигнал я отключваш и отваряш бързо! Щом излезем веднага я затваряш и заключваш и влизаш бързо в храма! Разбираш ли ме? - Тя кимна притеснено, гледайки през цялото време момичето, което стоеше сковано пред него, неразбиращо какво точно става и какво трябва да прави. – Ти, - прошепна той тихо. – просто се дръж здраво за мен! – тя кимна леко и той сръга коня с петите, нагласяйки се срещу вратата. Беше достатъчно широка, за да мине един ездач заедно с коня си през нея, но не и двама. Надяваше се просто да се хванат на примамката, защото в противен случай с тях най-вероятно беше свършено.

            Накара конете да спрат малко преди вратата и кимна на жрицата, която си пое дълбоко въздух преди да завърти ключа и да дръпне здраво дръжката. Кайлън удари свободният кон по задницата, при което той изцвили силно и се втурна към отворената врата, след което мъжът сръга другия с пети и го последва . Още щом първият се подаде навън няколко кинжала изсвистяха във въздуха и се забиха в тялото му, карайки животното да зацвили още по-силно от болка. Докато то се олюляваше, опитвайки се да избяга, Кайлън пришпори още повече другото, извръщайки се назад, за да види дали все още има опасност. Шийла бе застинала с отпуснат в едната ръка меч, вперила заканителен поглед в него, а Винсънт и Кимбър го гледаха не по-малко заканително. Последната се намръщи недоволно, изваждайки един от късите си ножове и го хвърли по тях.

- Наведи се! – извика Кай, принуждавайки момичето да се присвие още повече на седлото, при което ножа прелетя над главите им. Когато тя вдигна глава се извърна през рамо, опитвайки се да погледне и над неговото, но това нямаше как да стане освен ако не се надигнеше. Когато тя се опита да стори това, ръката на Кайлън се озова на кръста й, осуетявайки намеренията й. – Стой мирна! – нареди той с рязък тон, поглеждайки я твърдо докато тя го наблюдаваше мълчаливо. Почувства се някак странно докато й заповядваше – сините й очи просто бяха твърде нежни за такова грубо отношение, а спокойното й лице изглеждаше някак неестествено в предвид факта, че току-що бяха избегнали група убийци.

             Въпреки всичко тя не помръдна повече, само се извърна напред и стоеше почти неподвижно докато той пришпорваше животното към една от страничните врати на главните порти, където имаше едва по двама стражи, които най-вероятно вече бяха заспали.  Нея поне щяха да отворят лесно и сами и щяха да са навън, с възможност да се отдалечат колкото се може повече от Тенар и от убийците.