Със зимата те изпратих
Отвори вратата и студенината я прониза остро. Загърна се добре и закрачи в дълбоко натрупалия сняг. Едри парцали се сипеха от сивото и мрачно небе. Наоколо беше пусто. Сякаш никой не е бил тук преди. Така беше и в сърцето ù. Сърдитият вятър фучеше злобно. Някога младите клони на дърветата бяха накитени с красиви и нежни цъфнали пъпки, а по тях кацаха пчелички и пеперуди. От това вече нямаше и следа. Зимата бе помела всичко след себе си. Сега клоните се бяха превили от тежестта на снега. Един от тях не издържа на натиска и се прекърши. Звукът, който дойде от това напомняше на тънък писък. Плач. В този момент сърцето ù се сви. Можеше да усети болката му. Почувства как сърцето ù я заболя, а стомахът ù се сви на топка. Не клонът, а нещо в нея се пречупи. Вече нищо нямаше да бъде същото. Най-милото й нещо бе счупено, а най-скъпото – отнето. Студът галеше скулите ù, а вятърът задуха още по-злобно. Не ù оставаше нищо друго, освен да продължи сама по пътя си, в търсене на нещо, което да запълни зеещата дупка в гърдите ù.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Всички права запазени
