- Eeeтааа...
- Тук съм!- извика уплашено момичето.
- Ееетааа...
Гласът я обгръщаше и праввеше сякаш част от безплътната си същност. Ета тичаше към него, искаше да го стигне, да види чий е. Тичаше, а под краката й се срутваше сякаш цялата Земя. Мъглата се стелеше около нея и притискаше гърдите й.
- Ееееетааааа...
Тя продължаваше. Тичаше. Краката й вече бяха изранени, боляха неописуемо много, кървяха. Капчици кръв се стичаха по глезените й и се давеха в измръзналата трева.
- Ееетаааа...
Ета падна. Сгромоляса се на земята и звукът, който се чу, беше оглушителен. Цялата гора екна и дърветата се заприсмиваха на разтрепераното момиче.
- Къде си?- изкрещя тя.- КЪДЕ СИ?! ПОКАЖИ СЕ! ТРЯБВА ДА ТЕ ВИДЯ!
Този глас й беше познат. Този красив и очарователен глас...
- Тук съм, Ета - чу се шушкане до ухото й. - Тук съм.
- Мик? Какво, по дяволите... - започна тя.
- Нищо, Ета. Ти попита кой съм и аз ти отговорих.
- Ти си мъртъв.
Той се засмя зловещо.
- Да, така казаха докторите. Ти вярваш ли им, любов моя? - той се наведе към нея и погали устните й с пръсти.
Ета затвори очи и усети познатото болезнено и така приятно свиване в стомаха. Както всеки път, когато той я докоснеше.
- Ти... - задъха се тя. - Ти не си реален, Мик. Аз сънувам.
Той плъзна нежно ръка по гърба й. Ета се сви от желание и удоволствие.
- И това ли е сън, малка моя?
Тя дишаше тежко. В нея се бореше желанието и разумът, но когато ставаше въпрос за Мик, Ета знаеше кое ще избере. Протегна ръце, за да го прегърне, да го притисне до изгарящото си тяло. Единственото, което усещаше, бяха целувките му - топли, истински, силни, алчни. Тя се гърчеше в ръцете му и го молеше да не спира, да не спира никога, да не й позволява да си иде. По лицето й се стекоха две сълзи и се удавиха в устните му. Тя отвори очи и се отдръпна ужасена. Та това Мик ли е? Лицето на съществото, притиснато до нея беше кърваво. Господи, та това е собствената й кръв! Ета погледна ръката си. Един умел разрез следваше вената от китката до рамото. Кръвта й изтичаше. Тя се опита да избяга, да се отскубне от силната му прегръдка, да се слее с мъглата и да се скрие, но не можеше. Сякаш не ръцете му, а нящо друго я беше прикрепило към него. Съществото отвори очи. Бяха червени и присмехулни. Хвана с ръце леката блузка на Ета и я разкъса. Погали гърдите й. Първо нежно, после по настойчиво и пред разширените от страх очи на момичето разряза там, където трябваше да е сърцето. Ета изпищя. Странно, защо още беше жива, за да вижда това?!
- Мик?... - с последни сили прошепна тя.
Той я погледна весело и се усмихна хищно.
- Какво си ти? Не... ме... ли... обичаш... вече?...
- Обичам те, Ета. Правя те част от мен - отвърна той и се засмя.
После сръчно изтръгна сърцето й и го изяде с наслада.
***
- Полицай Уинтър?
- Слушам, Кап.
- Намерихме трупа.
Полицай Уинтър го погледна със съжалени и каза:
- Третия за един месец. Некъдърници сме, Кап. Некъдърници... Умират пред очите ни...
- Не можеш да се бориш с нещо, което не разбираш, Джъстин. Не можеш...