Беше хубав пролетен ден, поредният от цяла седмица такива. В парка сутрин нямаше много хора, всеки крачеше към задълженията си, а пейките бяха самотни.
  Всички бяха цветно боядисани, различни... като дъгата! И там, в ъгъла до шубрака, стоеше една тъжна и черна, единствената тъмна пейка. Момиче на тийнейджърска възраст мина покрай всички други небрежно и накрая седна на черната. Там вече стоеше възрастен човек, а видът му напомняше нещо мъдро... Той четеше.
  Момичето сякаш не го забеляза, то просто седна, облегна длани на лицето си и заплака. Тихо и скрито... Човекът извърна глава от книгата си и я погледна, после пак се зачете. Не отделяше очи от книгата, когато каза на момичето:
- На твоята възраст не бих плакал за нещо, което не е съществено или важно...
  Девойката вдигна очи, погледна го и отвърна:
- Вие не знаете защо плача, не разбирам какво искате да ми кажете?
Човекът се усмихна леко:
- Любов, нали? Или просто влюбване? Или нещо свързано с любовта?
  Момичето се замисли и отговори:
- Да!
- Влюбена съм в момче, което явно не ме обича и днес поиска да се разделим. Не разбирам защо... след всички хубави моменти прекарани заедно... След толкова обща радост. Не разбирам...
   Мъжът затвори книгата си, облегна се назад и започна да говори:
- Сама по себе си любовта е много сложно нещо. Ако тя беше живо същество, никога нямаше да се разбере сама себе си. Тя ще търси някой да я разбере, да я има и да я съживява. Тя никога не е еднаква, може би затова е толкова сложна. Ражда се като нещо чисто, като бял гълъб. Но любовта не е само лека, цветна и приятна... Тя боли!  Никога не бързай да наречеш едно вътрешно страхотно чувство истинска любов. Остави ú тя сама да ти докаже, че е такава. След като се убедиш в това и изстрадаш и изплачеш всичките ú страни, ще дойдат другите, които са смях, радост, щастие... Тя не е еднаква, дори смея да твърдя, че истинска любов няма! Ти си още малка и толкова очарователна, ще срещнеш много момчета и мъже с маски, на които пише "Любов"... После ще ги свалят и сама ще се убеждаваш, че не това търсиш! Денят е хубав, усмихни се, намери приятелите си и не пропилявай тези безценни детски мигове в плач за нещо, което не знаеш дали е истинско. Порасни, убеди се в това и ако след 5 години дойдеш и седнеш до мен на тази пейка и пак плачеш за същото момче, значи това може би е част от истинското... От любовта! Сега ме извини, но трябва да тръгвам, беше ми приятно!

  Момичето спря да плаче, обърна се, а мъжът вече беше тръгнал по пътеката за някъде...
  След дни тя редовно идваше в парка и сядаше с приятелите си на шарените пейки, смееха се, забавляваха се... А когато погледнеше към онази черната... тя стоеше самотна дни наред.
  Момчето, за което плачеше, вече не бе част от живота ú. Чувстваше се прекрасно.
  След години случайно мина със съпруга си край самотната някога пейка... Тя беше шарена и на нея стояха усмихнати млади хора.
  Тя си спомни онзи ден, онзи разговор...
  Прегърна човека до нея. Беше ú хубаво...!