Беше хубав пролетен ден, поредният от цяла седмица такива. В парка сутрин нямаше много хора, всеки крачеше към задълженията си, а пейките бяха самотни.
Всички бяха цветно боядисани, различни... като дъгата! И там, в ъгъла до шубрака, стоеше една тъжна и черна, единствената тъмна пейка. Момиче на тийнейджърска възраст мина покрай всички други небрежно и накрая седна на черната. Там вече стоеше възрастен човек, а видът му напомняше нещо мъдро... Той четеше.
Момичето сякаш не го забеляза, то просто седна, облегна длани на лицето си и заплака. Тихо и скрито... Човекът извърна глава от книгата си и я погледна, после пак се зачете. Не отделяше очи от книгата, когато каза на момичето:
- На твоята възраст не бих плакал за нещо, което не е съществено или важно...
Девойката вдигна очи, погледна го и отвърна:
- Вие не знаете защо плача, не разбирам какво искате да ми кажете?
Човекът се усмихна леко:
- Любов, нали? Или просто влюбване? Или нещо свързано с любовта?
Момичето се замисли и отговори:
- ...