Съвършената игра

            Хората седяха около дългата маса.Това бе великолепен пир, който беше започнал твърде отдавна...

 Нямаше човек, преживял всичките си лета, да е останал на масата. Хората изникваха от споровете и отново от тях, отнасяни някъде в края на безконечния пир, се изгубваха...

 Сякаш ги нямаше пределно познатите “маса” и “пир”,  а това бяха невероятни натрупвания на съдби, хора, думи и пребиваването им в спора и за спора...

-        И ето, ти  казваш, – продума белобрад старец на млад юноша – че твоето действие и сила претворяват, карат камъка да се руши, времето да спре. Но виж дали и те самите не се променят, когато ти не правиш!

-        Да, те ще се променят от неспрялото време, но докога бих чакал тогава  времето да превърне нещата във вида, които правя.

-        Приятелю – отвърна мъж на средна възраст, все още силен, но добре пресметнал силата и волята си – Да бъдеш камък е също действие, да променяш бавно с природно постоянство, но да бъдеш творец и създател – това е трудният път.

-        Да, синове мой – рече най-старият, който чакаше смъртта, - да ... Вие се дивите на силата, после ви променя действието на ръката, дойде ли средата, ви опива мисълта, а оттам насетне ще ви води мъдрост.

-        Но до края винаги безсилие в силата ще ви мори, смисъл в пътя си ще търсите до зарите на следващия ден - глухо отекна гласът на  старец, преминаващ някъде в края на пира – до новия ревящ младенец.

-        Мъдростта е сила, ти не ще помъдрявяш, силата ако не познаваш. И доброто е безсилно, ако не го подкрепиш със сила и доброправене.

-        Ще бъде, в сияйната смяна на зората с ден, където зло ще отмине дълга на печалното, с надежда да откликне на вървежа... - засмя се невярващият.

-        Красотата е символ, млад да е светът, първичен, страстен – като жизнен сок да блика звездопаден – изтананика веселият.

-        Да открехнеш тежките врата на едно горещо съпричастие. Да слееш половините в цяло, да усещаш сливането на телата  до безкрай. Да галиш в своето обятие от ласка, съвършеното богатство да обичаш – простена страстният.

-        Да, властни вие, мъжете – каза единствената жена, появила се за момент -  в неспирни думи палави, раждате от хляб и вино всички небивали разпилявания. Разберете ме без страх, че аз ще водя ви до края, тъй  нека знаете за това събиране - във спора ви е  истината скрита, но за всички ви ще бъде тайна. Просто сме до миг трайни и тогава се губим в безкрая...

Всички я погледнаха с неприязън:

-        Жено, какви брътвежи?!

-        Да, наказана да бъде... с любов?

-        Не, със страст!

-        От добро да се отчая!

-        Що за суета, наказана да бъде с ревност!

 Разгорещени, пируващите заспориха, извисиха се и закънтяха гласовете им...

-        Спрете, бавно – опита да се намеси духовно-силният, но нямаше време...

 Състари се, ръцете му сякаш пречупени затрептяха, тялото му бавно застина, преминавайки от светъл жизнен цвят до бръчки тъмно и унило.

 Младежът на свой ред продължи, но всяка реплика отнемаше по една година от силите му. Той премина през всички разпри, опита се да обясни на друг също такъв младеж, но думите му заглъхнаха, стопи се и последната сила... той се вкамени и... изчезна.

 Дойде друг младеж – уверен, мъдър, пак захвана спор...

 Тя гледаше суетата човешка.

А старият пир продължава и днес в спора и за спора – стар и прероден, за време и безкрай...