Знаех, че мъжът ми ми изневерява. Може да го е правил още от както се познаваме или след като се оженихме. Възможно е да е започнал и след като направи успешна кариера и се почувства силен и независим.

Това няма никакво значение. Знам, че работата му е свързана с много срещи, пътувания и ангажименти, отдавна съм приела нещата такива, каквито са. Имаме чудесен дом, точно за какъвто винаги съм мечтала, и семейство, за което всяка жена би могла да ми завиди. Децата ни учат в престижни училища и ще продължат образованието си в чужбина, дъщеря ни вече си създаде много полезни познанства там.

Разполагам с достатъчно средства, за да не се налага да работя, но истината е, че през тези години свикнах с работата във фирмата и тя ми харесва. Създадох и трайни приятелства там, каквито не бих имала, ако не бяха свързани с професията ми и с уважението на колегите.

Това, което ме притеснява, е факта, че напоследък долавям известно напрежение в отношението им към мен, а може би и снизхождение. Имам всички основания да вярвам, че и те са наясно с това, което аз отдавна подозирам - че съпругът ми води двойнствен живот. И тайно се подиграват зад гърба ми и злорадстват, защото винаги са ми завиждали за това, което имам. Един ден чух една от тях да разказва за похожденията на мъжа на своя приятелка - с толкова цветист език и такива подробности, че останалите се заливаха от смях. Много забавно им беше, но щом ме видяха, млъкнаха и веднага смениха темата.

От тогава започнах да ги наблюдавам внимателно и много добре забелязвах как опитват да се прикриват и променят поведението си и посоката на разговора в момента, в който ме съзрат. Дори и най-добрата ми приятелка сред тях, с която се познавахме кажи-речи още от деца, бързаше да ме залее с куп празни приказки, за да прикрие неудобството си. Чудесно знаех какво скрива под маската на ведрото си, приятелско настроение, и този театър все повече ме вбесяваше, но бях твърде кротка и хрисима по нрав, за да дам израз на това свое усещане.

Не разбирах защо ми причиняват това, не можеха ли просто да гледат собствения си живот, вместо да си пъхат носа в чуждия? Но не, по стар обичай най-сладко им беше да се забавляват с ровичкане в подробности, които всяка една от тях би заровила дълбоко, ако бяха лично свързани с техния живот. Че кой мъж не изневерява? Техните може би са ангели небесни, хайде де! При това нито един от тях не прави за семейството си това, което моят съпруг успя да направи през тези години! Ако си въобразяваха, че с интригите си ще помрачнят безоблачния ми семеен мир, жестоко се лъжеха.

Единственото, което успяха да постигнат е, че започнах да се отнасям с тях точно както заслужаваха - отвръщах на лицемерието с лицемерие.

Преди не го правех, но сега с удоволствие споменавах всяка скъпа придобивка, охотно демонстрирах финансово благополучие и дори се отнасях леко пренебрежително към техния обикновен начин на живот. Нещо повече - бях до там изобретателна, че започнах демонстративно да провеждам театрални телефонни разговори с мъжа си, пълни с толкова нежност и любов, колкото в действителност никога не сме проявявали, дори преди да се оженим. Всичките фалшиви, разбира се.

Исках да им покажа превъзходство и да ги подразня, възможно е и да го постигах в някаква степен, но истината е, че всичко това дразнеше основно мен. Цялата тази игра изпъваше нервите ми до скъсване, имаше моменти, в които имах нужда от малко искрена, човешка топлота, от едно приятелско рамо, на което да поплача, за да освободя цялото това натрупано напрежение.

Това най-често бяха моментите, в които долавях старата, отколешна приятелска загриженост в отношението на моята приятелка, тогава, когато самата тя споделяше своите житейски неволи с мен. Здравословното състояние на майка й се бе влошило напоследък, и тя изнемогваше, разкъсана между работа, задължения към семейството и грижите за възрастната жена, които нямаше кой друг да поеме. Не можеха да си позволят да наемат медицинско лице, което непрекъснато да е на разположение, не беше във възможностите им, а работата на мъжът й не позволяваше той да поема част от грижите през делничните дни.

Понякога ми беше на върха на езика да й предложа да си тръгне по-рано от работа, аз спокойно можех да довърша нейните задачи, справях се бързо с моята работа, бях натрупала твърде много опит през годините. Освен това не бързах за никъде - очакваше ме единствено красивият ми, обширен и пуст дом. Децата се вясваха все по-рядко, приятелките повече аз избягвах да каня напоследък, а мъжът ми...Всъщност неговата заетост отдавна не ме притесняваше, нали?

Но така и не предприех тази стъпка, защото подозирах, че колежките ще използват това срещу мен. Ето на, почти ги виждах как си смигат и шушукат, на всичко е готова, даже и да се нагърби с купчини скучна бумащина, само и само да не дреме сама в празния си мавзолей.

Най-страшното е, че донякъде щяха да са прави...

Напоследък избягвах да излизам с тях, както често правех преди, все си намирах извинения, за да не се налага да лицемернича излишно и да не се потискам сама от уловени погледи и недоизказани думи. Сама си бях наложила режим на живот, в който се чувствах като затворница в златна килия.

Но на празненството по случай годишнината на фирмата нямаше как да не отида. Беше традиция, която никой не нарушаваше, някои от колежките - и аз в това число - даже използвахме това като повод да си купим нови тоалети. Този път изобщо не бях в настроение за подобно събитие, но от известно време бях започнала да си давам сметка, че трябва да направя усилие да се измъкна от тази тягостна ситуация. Разбирах, че сама си поставям все повече бариери, и че сама трябва да ги преодолея. А какво по-подходящо място за това от един празник в хубаво заведение?

Познавах чудесно този ресторант, едно от най-романтичните кътчета в града, или по-точно - на няколко километра от града, насред живописна местност, осеяна с прекрасна зеленина, езерца и свеж планински въздух.

Беше място, което преди години често посещавахме с мъжа ми, преди да заеме този отговорен пост и да увеличи ангажиментите си до степен да се разминаваме във времето и да не се виждаме понякога с дни.

Бях на път да се потисна отново, но докато се приготвях за фирменото парти твърдо реших да бъда силна и да не се поддавам на сантиментални пориви. Вместо това посветих половината ден и част от вечерта в професионална подготовка на външния си вид - на това събиране щяха да бъдат поканени важни гости, събитието може би щеше да бъде отразено и по медиите, трябваше да изглеждам съвършено.

Така се вживях, че дори успях да забравя напълно всички стратегии и тактики спрямо колежките, а и те, може би заради събитието, ми се сториха съвсем приятелски настроени и лъчезарни. Пърхахме досущ като ято пъстрокрили пеперуди около голямата банкетна маса, а няколкото колеги, които имахме, ни се радваха съвсем официално и кавалерски, сякаш не бяха същите, с които си бяхме омръзнали от години.

И тогава го видях. Мъжът ми. Няколко маси по-надолу, разделяше ни само една голяма палма, иззад чиито листа можех да надничам необезпокоявана, без той да ме види. С гръб към мен, до него, седеше руса дългокоса жена, ако съдя по фигурата й, някъде на годините на дъщеря ни.

Усетих как кръвта се смръзва във вените ми и как се превръща в бодливи ледени остриета, които ме раздират отвътре. Наложих си да се взема в ръце и се огледах предпазливо - боях се, че реакцията ми може да е била забелязана от колежките. Най-близката до мен ми говореше нещо, което не чувах, но й се усмихнах, доколкото успях. Тя ме погледна учудено, проследи погледа ми и...Вече нямаше никакво съмнение за мен, че ги е видяла. Останалите не закъсняха да протегнат любопитно вратове, сякаш паниката ми беше нещо осезателно, което бяха усетили и разпознали безпогрешно. Бях убедена, че обекти на шушукането и погледите, които долових сред тях, са мъжът ми и неговата...

Думата "любовница" се заби с такава сила в съзнанието ми, като че ли беше мълния, гръм от ясно небе, който болезнено разтърси всяка моя клетка. Точно в този момент престанах да мисля.

Продължението можете да откриете на страницата на моя сборник "Секунда след 12" във фейсбук https://www.facebook.com/sekundasled12/posts/278314532727153