В момента много имам нужда от някой като теб. И това не ме е срам да си призная.
Много ми липсва да имам някой.
Като кажеш нещо положително за мен, ми идва да се разплача.
Просто имам чувството, че ако те прегърна, отвън няма да помръдна, ама сигурно ако си доближиш ухото до гърдите ми, ще чуеш звук като чупещо се стъкло.
Знаеш ли, какво винаги съм си мислил?
Загубил съм всички хора, които съм обичал.
И мисля, че ако заобичам някой, е като да сложа проклятие върху него. Такова, което след време ще го накара да си тръгне.
Знаеш ли, защо толкова те ценя? Защото част от мен очаква, че във всеки един момент след настоящия може да те няма вече.
Като пясък в ръцете ми...
Опитвам се да стискам времето, което имам с някой... а то просто ми тече между пръстите.
Изненадата, която ти подготвям е, мислех да ти напиша стихче... но, ме е страх как ще реагираш.
Това всъщност са голяма част от мислите ми. Седатефоб съм, не от самата тишина ме е страх, а защото ако не си удавя съзнанието, такива мисли ...