Съзнанието ми

В момента много имам нужда от някой като теб. И това не ме е срам да си призная.
Много ми липсва да имам някой.
Като кажеш нещо положително за мен, ми идва да се разплача.
Просто имам чувството, че ако те прегърна, отвън няма да помръдна, ама сигурно ако си доближиш ухото до гърдите ми, ще чуеш звук като чупещо се стъкло.
Знаеш ли, какво винаги съм си мислил?
Загубил съм всички хора, които съм обичал.
И мисля, че ако заобичам някой, е като да сложа проклятие върху него. Такова, което след време ще го накара да си тръгне.
Знаеш ли, защо толкова те ценя? Защото част от мен очаква, че във всеки един момент след настоящия може да те няма вече.
Като пясък в ръцете ми...
Опитвам се да стискам времето, което имам с някой... а то просто ми тече между пръстите.
Изненадата, която ти подготвям е, мислех да ти напиша стихче... но, ме е страх как ще реагираш.

Това всъщност са голяма част от мислите ми. Седатефоб съм, не от самата тишина ме е страх, а защото ако не си удавя съзнанието, такива мисли почват да изплуват...
Живота ми е една голяма игра на Криеница.
Крия се от всичко, което ми е в главата.
Представи си го, като да държиш свещ в пълен мрак... тъмнина те заобикаля отвсякъде. Не чуваш нищо, само пръщенето на горящата свещ. Движиш се бавно, режеш път през мрака, през безкрайна тъмнина.
И се вглеждаш в тази свещ. И само идеята, че тя може да загасне и мрака да се затвори около теб, с издивялите си и освирепели челюсти ида си забие зъбите в мислите ти те докарва до ужас. До паника. До ужас, който би те подлудил, ако се замислиш за него.
Нали знаеш разликата между ужаса и страха? Страха е нещо хубаво и полезно. Страх ни е от огън, и не пипаме огъня, страх ни е да не умрем, следователно храним, пиеме и се грижиме за здравето си... а ужасът е обратното. Ужасът те заковава на едно място. Парализирате те и те лишава от всичко.

Това е съзнанието ми, това са мислите ми, това са слабостите ми. Надявам се, след всичко това, да не си тръгнеш... но, винаги част от мен ще брои миговете до края, когато и да е той.